След голямото завръщане, което французинът направи – в офиса и в сърцето ми, реших, че е повече от нужно да загърбя всякаква свенливост и да намеря най-прекия път до него. Странно, защо жените често се смущават да направят първата крачка и да се представят на някого, когото харесват?! На мъжете им стига глътка бира и леко потупване по рамото от приятел, за да го направят.
Докато се чудех какво точно да кажа и какъв повод да си измисля, за да се запозная с този екзотичен мъж, животът ми поднесе най-естествения начин, по който това би могло да стане.
Разхождайки се в парка, случайно минавам покрай малка чешмичка, до която стоят момче и момиче на около 10 годинки.
- Искаш ли да бъдем приятели? – попита момчето, след като остави скейта си на земята.
- Ами, добре! – без никакъв смут отвърна момичето.
Така ли ставало? Ехоооо, Вселената, защо не ми го показа по-рано?! Това ли са имали предвид хората, когато са казвали, че децата са най-искрените същества на света?!
Без да знае какво ми говори Вселената, Г-н Екзотично излъчване отново ме изненадва, като пристига на работа с няколко куфара и още толкова тежки сака. Къде си мислиш, че отиваш? Та аз още не съм ти се представила. Решавам да действам бързо. Решавам да действам с подръчни средства. А под ръцете ми има само... една тарталета с малиново сладка. И, о, боже!, с надпис на френски на опаковката! Това, ако не е съвпадение!
Измисляме кратък надпис заедно с колежката и с ловкостта на черна нинджа залепвам малката сладка хапка на вратата на офиса му, придружена от листче с надпис, на което на френски пише
"Скъпи Никола (от Лион),
Да не би напускаш България?
Това малко десертче е за теб."
Не знам какво да очаквам. Просто се забавлявам. Няколко пъти надничам през вратата, а малиновата тарталета си е все там - виси на вратата като току-що изпрано дантелено бельо на простор между две тополи. В късния следобед сладкишчето изчезва.
Не очаквам Г-н Екзотично излъчване да залепи тарт татен на моята врата. Но пък знае ли човек какво би могло да се случи...
