Замисляли ли сте се някога, колко изрази в ежедневния език са свързани със сърцето като символ на душата и емоциите, които извират от нея и ни позволяват да се свържем с другите?

Природата го е поставила в центъра на тялото, на мястото, което посочваме, когато говорим за себе си или където сключваме длани в знак на благодарност. Сърцето, което не се управлява от волята и интелекта, а от любовта - движеща сила в живота ни…

Словосъчетанията в езика ни показват, че този малък орган е най-безпогрешният барометър на чувствата, свързани с вълнение, страх, радост, обич и привързаност – казваме, че сърцето ни подскача, че слиза в петите, че сърцето ни ще се пръсне от вълнение, вземаме нещо присърце, оставяме се нещо да ни легне на сърцето... Да не изпитваш съчувствие се определя като безсърдечност, а да проявиш милост е като „да не ти дава сърцето” да накажеш някого, въпреки яда си. Защото със сърцето свързваме своята най-важна сила и потребност - да обичаме и да бъдем обичани.

В популярния филм „Сам в къщи 2” има една чудата жена, която живее сама на тавана в компанията на гълъби. Тя разказва на малкия си приятел, избягал от къщи, как на младини е изпитала любовно разочарование, което я накарало да се оттегли от света, за да не бъде отново наранена, да не бъде „разбито сърцето й”. Но макар и запазено, лишено от любов и привързаност, то постепенно линеело, защото самотата се била превърнала от негова защита - в клетка...

Много хора изпитват вътрешен страх да не се въвлекат в близки отношения или други значими преживявания, и живеят като че ли с „упоени” сърца. Част от тях в миналото са изпитвали изопачена форма на любов, движена не от нежност, а от желание за доминиране и контрол, едно травматично обсебване „в името на любовта”. Тогава вродената у човека потребност от грижа, привързаност и доброта, не се удовлетворява и залинява. След време на нейно място идва рефлексът да се предпазваме както от грубост и жестокост, така и от (не)случайно срещнати любов и интимност - състояния непознати, и затова - плашещи. Нужно е време, за да може „студеното сърце” да се стопли, но само ако успее да се довери, да се научи както да приема, така и да дава топлина. И често в началото то изпитва болка, защото умението да дарява не ледени късчета, а обич и загриженост, се усвоява трудно.

Природата е създала човека с два важни центъра, които са в хармония - глава и сърце, символизиращи разум и чувства. Да излекуваме сърцето си означава да възстановим тяхното единството. Балансът е основен принцип на цялостната личност. Той се изразява в самата наша същност, в която съжителстват мъжко и женско начало, видима и сенчеста страна. Без него трудно бихме постигнали интимност във връзките си. Чрез баланса на даване и получаване, на свързаност и автономност, ние постигаме хармония между нас и другите.

Често от сърдечни болести страдат хора, които не се оставят да бъдат изненадани от неочаквани и силни емоции, независимо дали са страх от промяна или дива радост, караща сърцето им да бие лудо. Техният живот е ръководен предимно от разума и сърдечните болки идват неслучайно, след като животът така ги преобръща с главата надолу, че ги принуждава да се вслушат в сърцето си, да бъдат по-гъвкави.

Психосоматичната медицина често свързва високото кръвно налягане с постоянно вътрешно напрежение, потиснат гняв и неудовлетвореност. В един момент кръвоносните съдове не са в състояние да ги удържат и сърцето е покосено с един „удар” от насъбралата се агресивна енергия - инфарктът.

Да се погрижим за сърцето си означава да се запитаме: изразяваме ли емоциите си? Влагаме ли сърце в това, което вършим, независимо колко важно или дребно наглед е то? Успяваме ли да намерим хармония между гласа на разума и гласа на чувствата си? Обичаме ли се, позволяваме ли си да даваме и приемаме обичта на другите? Да излекуваме сърцето си в психологически смисъл е свързано и с това да се погрижим за чувствата, които ни правят уязвими, но заедно с това дават усещане, че живеем истинския си живот. Само този избор може да ни накара да свалим броните си, да сме разбиращи и загрижени, да се приемаме такива, каквито сме. Така сърцето ни ще бъде нашият вътрешен лечител, защото чрез любовта си ще изразява Божествената ни същност.

Ирина Димова,
Психотерапевт

Материалът е подготвен от "Мама, татко и аз".