Ще продължа още малко с темата "майки и градски транспорт". Голямата част от градския транспорт у нас, за жалост, не е оборудван за инвалиди или майки с колички. Покрай този недъг в нашия живот, уви, често пъти ни се налага да се изправяме пред изпитанието на културата и ценностната система, на дълга и морала на нашето общество.
Ще ви разкажа поредна случка, която остави в съзнанието ми горчив спомен от едно не до там толернтно и кавалерско общество, каквото се оказва в последно време нашето. Това е една абсурдна ситуация, на която станах случаен свидител и... участник. В този смисъл, за жалост, моите лични наблюдения, впечатления и преживявания все повече накланят везната в полза на бездушието, апатията и непукизма.
Но да си дойдем на думата. Всичко се случи много бързо на една автобусна спирка в София. Наоколо – обичайната гледка – гъмжило от хора. Когато най-сетне автобусът благоволи да се появи, последва всепознатото блъскане, ръчкане и боричкане по пътя към безценната цел – вратите. Шумната глъч, грубото суетене и дивата блъсканица пред златните порти на мечтаното возило, изведнъж отстъпи място на глуха гробовна тишина... Каква бе изненадата ми, когато осъзнах, че навън пред вратите на автобуса последни бяхме останали моя милост и една млада фина жена с бебешка количка, която явно по време на цялата суматоха е стояла в
напрегнато очакване за нечия помощ
Тежка гъста мъгла падна пред очите ми. Яд и гняв ме обзеха от безразличието на преминалата току-що покрай нас бързаща тълпа. Погнусих се от липсата на кавалерско поведение, но нямах много време за мислене. Грабнах бързо количката в задната й част над колелцата и с мъка двете с майката започнахме да изкачваме трите стъпълца. Никой, абсолютно никой не се реши да протегне ръка за помощ. А количката никак не бе лека...! Когато я качихме най-сетне, младата майка любезно и с примесено чувство на удовлетворение и възмущение от безучастието на околните, ми благодари.
Пък аз, макар и дълбоко огорчена от младите мъже, които само наблюдаваха, се почувствах щастлива и горда, че в такъв един миг не мислех за себе си.
