Няма дете, което да не обича приказките!
Четенето или разказването на приказка на детето е неразделна част от ритуалите преди сън. На две годинки Мишо с неочакван интерес започна да се заслушва в чудноватите ми интерпретации на вълшебните истории от книжките. Дори и когато малкият калпазанин е превъзбуден след игра или пък е недоволен, че му е отказано любимото кексче, приказката е тази, която го успокоява и постепенно го потапя в света на сънищата.
Разбира се, съществуват много други моменти и часове от деня, в които можем да разкажем приказка или да разгледаме заедно с детето книжка и това да е от полза за него. Ранното съприкосновение с писаното слово е може би най-добрият начин да възпитаме у мъничето вкус към книгите и да култивираме чувства на радост и наслада от четенето.
Ползата от приказките
Безспорно приказките обогатяват речника на детето и подхранват неговото въображение. Те го увличат в историята с изключителен магнетизъм. Но приказките носят и много повече на детето. Те разбуждат и обогатяват ума и въображението, развиват любознателността и любопитството му. На две годинки добрият малък слушател вече чудесно може да се идентифицира с героите от приключенията, да преминава заедно с тях през перипетии и премеждия и да намира възможни решения като изход от проблема. Мъникът има изключителен вроден усет за това кое е зло и кое – добро. Той е щастлив, защото добрите побеждават – така се и развива чувтството му за справедливост.
Приказките, които децата обичат
Всички си спомняме приказките на Шарл Перо, Андерсен, Братя Грим, както и онези от различни краища на света, доказали своята неувяхваща сила през годините. Те описват сблъсъци и препятствия, които отекват в съзнанието на децата от всички страни и епохи. Почти винаги се разказва за добър човек или за малко дете, които в крайна сметка побеждават по-големия и по-злия, най-вече благодарение на хитрост, гъвкавост или мъдрост.
Разбира се, има и чудесни съвременни приказки, които са безкрайно обичани от децата. Сред най-любимите им са историите за животни и техните малки, с които те самите се идентифицират; приказките с главен герой – хлапе, което прилича на тях самите. Така те не се чувстват самотни – излиза, че и другите изпитват трудности, вършат пакости, а понякога дори остават неразбрани...
Изключително голям интерес най-малките като че ли изпитват и към приказките, родени от въображението на родителите. В разказите си ние можем да вмъкваме изречения, които да издават личния ни почерк в историята – плод на нашето въображение, което детето веднага ще улови и възприеме с неописуем възторг.
Как да разказваме
"Приказките за деца трябва да се пишат като за възрастни, само че още по-добре!". За нас, родителите пък, остава да се постараем да ги поднасяме всеки път все по-интересно и по-интересно - с душа и темперамент. Децата определено изпитват нужда онзи, който чете приказките да ги накара да я преживеят в действителност. Затова тук безспорно трябва да влезе в ход артистичният ни талант и умение да поднасяме историите по възможно най-реалистичния, емоционален и забавен начин, а когато разказваме една и съща приказка, винаги да звучим все така тайнствено, както първия път. Тогава малчуганът с ококорени очички и целият в слух ще се гмурне в премеждията, ще тръпне в очакване, ще се страхува и ще се вълнува, и накрая изненадан от чудесния развой на събитията, ще остане удовлетворен и очарован.
И за финал – едно предложение: Нека направим така, че любознателното ни мъниче винаги да има свободен достъп до книжките си, да изпитва удволствие да ги разлиства самичко и да разказва само на себе си или на любимото си мече онова, което е запомнило. Е, първите книжки може да бъдат надраскани или поскъсани. Но да не бъдем много строги – това е част от неговата своеобразна обич. Постепенно ще научим детето си да уважава книгите и да ги пази хубави и чисти.
