Ден като всички други
Пак имаше нови неща – за късане и разглобяване, за гледане и похапване, за чупене и... чудене. В атмосферата у дома отново се долавяше предпразничен нюанс. Наближаваше имения ден на мама.
Та по този повод като подарък бях решил да я сюрпризирам с най-новото си постижение. Нооо великият ден настъпи малко по-рано отколкото го бях планирал.
Тъкмо, когато си мислех, че никой не ме наблюдава,
се хванах за оградката на леглото си, изправих се с оттренирана лекота, пуснах бавно и спокойно едната си ръка, след това – другата, протегнах ги напред и... тихичко си изръкоплясках.
Този така интимен все още за мен момент, за моя изненада обаче, бе забелязан и посрещнат с бурни възторзи и възклицания, ахкания, охкания и въодушевени призиви от рода на:
"Бързо, елате!", "Вижте Мишо какво направи!"
и такива подобни. Аз, разбира се, не побързах да седна, но вродената ми скромност ми подсказа да преустановя със самоадмирациите си.
Не обичам суперлативите, но държа да отбележа,
че да се научиш да се изправяш, е не само приятно, а си е направо велико. Победата си е твоя! Още по-великолепно е, когато без някой да те държи, подпира или крепи, да съумееш да се задържиш. Значи, че си смел и куражлия – качества (наред със скромността ми), от липсата на които не мога да се оплача!
И мога решително вече да заявя –
ходенето на четири крака, пълзенето, плонжовете по корем – всичко това остава в миналото. Излишно е да ви казвам с какво сладостно нетърпение очаквам следващата си огромна крачка – да ходя и да тичам. Но както са тръгнали нещата, тези дни може би и с това ще имам щастието да ви се похваля! Да живее олимпийският дух "По-бързо, по-високо, по-смело!"
Напред и нагоре!
Целувка с две ръце!
Ваш Мишо :*
