Лято е. Утринните слънчеви лъчи гальовно се плъзгат по цветовете на цъфналите акации в малката, но китна градина в двора на баба. Около чешмата се вие лозница, която всеки ден ни дарява с благодатната си сянка, а бледолилавите цветове на бадемите радостно приветстват омайния аромат, долитащ от огромната красива липа отсреща.
С грацията на разглезена графиня наоколо се разхожда палавата, но добродушна пойнтерка Лара. Похапнала подобаващо, тя доволно се е запътила към шарената сянка под старата бяла черница.
Полюшвани от тихия полъх на вятъра, червените цветове на мушкатото закачливо се задяват с кадифените листенца на здравеца до тях.
Песнопойни чучулиги пърхат щастливо из клоните на дърветата, огласяйки с прелестните си мелодии въздуха навред. Но сред цялата тази пъстра феерия от цветове, звуци и аромати,
най-силно сияе блясъкът на едно мъничко засмяно личице,
сгушило се в топлите обятия на своята прабаба. Личицето на най-милото и искрящо слънчице в моя живот, отворило очите ми за красотата и света наоколо – моята първа рожба.
Прабаба и правнуче...
Толкова красота, толкова съвършенство, мъдрост и хармония събрани само в един миг. Всеки път щом доближа своето дете до приказната магия на природата, то грейва по-силно от слънце, очите му се разширяват за света, душата му черпи с пълна енергия познание, възхита и възторг.
Прабаба и правнуче...
Докосване до мъдростта на съзиданието, до безвремието на живота. Искрящата чистота на възторженият детски поглед се слива с помътнелите от времето, но запазили възхитата си от живота, очи на старата жена.
Две вселени – толкова различни и същевременно толкова близки
А когато утринните лъчи на лятното слънце се слеят с уханието на природата, понякога се ражда нещо ново и неповторимо. Близостта до природата всъщност ражда онзи зов за помощ, дълбоко тлеещ във всеки от нас, който отново ни връща към извечното начало на живота, към мигът на сътворението, към самите нас.
Прабаба и правнуче...
