Облякох зелените дрехи, сложих маската и онази смешна шапчица, която е част от дрескода за такива случаи, и влязох в стаята, където жена ми раждаше. Акушерката ми посочи стъклената преграда, зад която можех да наблюдавам всичко, и ме попита дали искам само да гледам, или и да участвам. Погледнах към леглото. Жена ми изглеждаше точно така, както очаквах: облечена в нощница, полулегнала, изпотена. Погледите ни се срещнаха, тя се усмихна измъчено и в следващия момент стисна зъби, затвори очи и задиша учестено.
Контракциите следваха една след друга,
лекарят се беше привел над нея и я напътстваше: ”Хайде сега, напъвай, още, още, още малко...” Пристъпих навътре, приближих се към леглото. Тя пусна ръкохватката, която стискаше и ме хвана за дясната ръка - стискаше силно, на тласъци, в такт с честите напъни, които разтърсваха тялото й.
Акушерката ми показа какво трябва да направя - поставих лявата ръка на гърба й, и при всяка контракция притисках тялото й напред. Вдишване, привеждане, напън за секунди, отпускане - като странно гимнастическо съчетание, което имаше своя ритъм и своите трима участници: аз, тя, и малкото чудо, което бяхме създали двамата и което се бореше да излезе на бял свят.
Чувствах се странно спокоен и съсредоточен
Огледах стаята. Може би поради притока на адреналин забелязах всякакви дребни подробности: лилавите шарки на нощницата, светлозеления цвят на стените, подредените в ъгъла медицински инструменти и пособия, луничките на жена ми, които ми се сториха още повече...
„Ростиславе, ела!”- гласът на лекаря ме сепна, аз направих три крачки към него и погледнах над рамото му. В този миг жена ми извика силно, бебето се показа надолу с главата, лекарят го прихвана между ръцете си и синът ми се плъзна навън сред кръв и плацента. След него, като някакъв абсурден сиво-синкав маркуч, се проточи и пъпната връв. Лекарят му направи бърз оглед, почисти устата му, преряза пъпната връв и го връчи на акушерката, която с тренирани до автоматизъм движения го почисти, пови за нула време и ми го подаде.
Поех телцето му и го погледнах отблизо:
малък, сбръчкан, мокър, с кичури коса и черти на лицето, които ми се сториха познати - формата на главата, линията на носа и брадичката, очертанията на лицето... Виждах баща си, виждах своето лице като в странно изкривено и смалено отражение. Обърнах поглед към майка му. Тя се надигна от леглото, погледна ме с най-огромните очи на света, в които се четеше тревога, надежда и удивление. „Всичко наред ли му е?” - попита ме. Кимнах, усмихнах се и го поставих в ръцете й.
Синът ни ще навърши три годинки през Юли. Вечерта преди празника, както всяка година, ще си спомним и разкажем всичко: и бързото каране през нощта на 29-ти, и приемането в болницата, и огромното напрежение, и раждането...Ще си пуснем филмите от изписването, от първото къпане, от първата вечер в къщи. После ще го взема в скута си, ще го гушна и целуна, и ще му кажа - както всяка година преди това и както всяка следваща година занапред: „Тати, и аз бях там!”.
Автор: Ростислав Райчев, обикновен баща
