Когато днешните бащи и майки бяха малки, названието „дете на разведени родители” предизвикваше смут и неудобство, все едно ставаше дума за нещастие, от което всички се страхуват, но не знаят как да се предпазят. В училище тези деца бяха, в зависимост от поведението си, или упреквани за някоя пакост, или ”невидими” за останалите, покрити с облак съжаление. А когато встъпваха в брачен съюз, някои шепнешком си припомняха миналото събитие, което поставяше под въпрос доброто им възпитание и пригоденост за щастлив семеен живот.

Днес отношенията между хората са най-разнообразни. Често пъти дори учителите не знаят в какъв тип семейство живеят учениците им. Това не означава, че раздялата между родителите не е сериозна промяна, която се отразява по всякакъв, понякога и драматичен начин на децата. Променили са се единствено обществените нагласи към развода, което може да улесни адаптацията, но само ако ние подходим достатъчно отговорно, ако останем Родители. В този труден момент, нашите деца не се нуждаят от виновно съжаление, те имат нужда от разбиране, внимание, подкрепа и обич.

Колкото и да сме искали да останем семейство, колкото и пъти да сме „претегляли” за и против това, водени от мисъл за децата, понякога пътищата ни се разделят. Просто идва момент, в който решаваме, че любимите ни същества нямат нужда от постоянно враждуващи родители, че това би навредило на крехката им психика повече, отколкото разводът.

Как да помогнем на децата си след раздялата?

Децата имат нужда от време, за да се приспособят. Независимо дали го показват или не, за тях е трудно да преживеят загубата на общност, защото семейството е било техният Свят, в който са израснали, в който са се чувствали сигурни. Някои изживяват случилото се болезнено, други – като че ли с примирение, но това не значи, че им е лесно. Нужно е да сме търпеливи, да не се страхуваме, че няма да преодолеят кризата, но и да не им стоварваме много промени наведнъж - ново жилище, училище, нов семеен партньор и т.н.

Да се погрижим и за себе си. Емоционално ни състояние влияе на детето и обратното. Раздялата е травма за самите нас. В началото може да усетим, че сме потиснати и не винаги имаме готовност да откликваме на детската потребност от внимание. Добре е да не се изолираме, да имаме широка подкрепа на близки и приятели, родители с деца, с които да излизаме в свободните дни. Понякога много важни се оказват треньори и учители, свързани с любими занимания на детето, ако то им има доверие, и споделя с тях. Така няма да се чувстваме виновни, че понякога изпитваме потребност да останем сами. Важно е не количеството, а качеството на прекараното ни време заедно.

Да не се страхуваме от емоциите на детето. Да приемем, че е нормално да страда, да се гневи, да плаче, защото това е неговият начин да се справи с болката. Да не го принуждаваме да се чувства зле с думи като : „Какво плачеш, пияният баща ли ти липсва?”, защото детето е емоционално свързано и с двамата си родители, то се обърква, дори ако ние сме убедени, че с раздялата си го спасяваме. Възможно е известно време да е малко по-чувствително и да реагира болезнено на взаимоотношенията с другарчетата си, да се чувства отхвърлено в игрите, без те реално да го изолират. Да се опитаме да разберем какво чувства и да му го кажем, да го успокояваме. Добре е да знае, че ние също преживяваме труден период, но емоциите не ни плашат, затова винаги може да разчита на нашата подкрепа. Ако ни е трудно, да се обърнем към специалист, който може да улесни диалога между нас.

Да не пречим на контактите на детето с другия родител, като го манипулираме и настройваме, да не го въвличаме като страна в разправиите помежду ни. Да, то е участник в процеса на раздяла, но решението е наше и не бива да бъде страна в „битката ни”. В противен случай, има опасност, когато стане възрастен, винаги да е вплетено в сложни отношения между двама души, без да може да отстоява своите нужди. А и говоренето против родителя след време гарантира гняв и негодувание към нас, както и трайно усещане за вина.

Да не оставаме в ролята на жертва, да не позволяваме детето да ни спасява, да заема мястото на партньора, вместо да общува с връстниците си. Объркването кой е родител и кой - дете има пагубни последици за неговия социален живот и психично развитие.

При възможност, да запазим родителски отношения с бившия си партньор, за да вземаме заедно важни решения. Ако това ни изглежда сюжет от филм, ако не желаем да се виждаме поради болката, която сме си причинили, просто можем да приемем, че сме родители на общо дете. Нищо повече. То има нужда от ясни правила и ще ги спазва, ако знае, че макар и разделени, мама и татко са на едно мнение за основните неща, свързани с него.

Ако сме родителят, който не живее с детето, да не се отчайваме, в случай, че то не е много ентусиазирано да общува, когато сме заедно или пък се държи враждебно. Това не е лично отношение. Дълбоко в себе си то не е престанало да ни обича, а страда и има нужда от време, за да се приспособи. Ако сме внимателни, търпеливи и не се обиждаме, често пъти децата се успокояват, възвръщат доверието си в нас. Ако обаче усетим, че другият родител го настройва, добре е да се опитаме да говорим с него, да потърсим приятелски съвет или професионална помощ.

При повторен брак, отношенията между новия ни партньор и детето, или между доведени и заварени деца, могат да не бъдат гладки. И на двете страни е необходимо време, за да се опознаят и приемат. Не бива да налагаме обръщения „майко” или „татко”, а да кажем на детето, че сме избрали този човек за свой партньор и бихме искали то да се чувства добре с него и децата му, но сме наясно, че това няма да стане изведнъж. Независимо от това, добре е да държим на взаимното уважение и спазване на общите правила в дома от всички ни.

Всяка раздяла оставя следи в душата. От нас зависи, дали те ще се превърнат в трайни белези или обратно, в изпитания по пътя на социалното и емоционално израстване. Ако с наша помощ успее да ги премине, детето има всички шансове да бъде Творец на собствения си живот.

Автор: Ирина Димова
Психотерапевт

Материалът е предоставен от mamatatkoiaz.