Чоплех си в мрежата, обхванат от лека неделна меланхолия. Поредният неделен мач се точеше по телевизора със скоростта на трикрако куче. Хвърлях по едно око на „футболното зрелище” и на тригодишния ми син, който си играеше в ъгъла с една купчина малки колички. В един момент детето дойде при мен, покатери се в скута ми и поглеждайки ме право в очите, сериозно заяви: ”Аз съм пич!”. Телевизорът и ритнитопковците моментално изгубиха и малкото внимание, което им отделях. „Я повтори пак - какво ми каза сега?! - попитах, стараейки се в гласа ми да не се долови смесицата от гняв, учудване и несигурност, които изпитвах. Малкият с напълно сериозен и спокоен тон повтори: ”Тати, аз съм пич!”. Нямах проблеми със слуха, детето наистина го каза. Втасахме я.

От момента, в който сина ми се роди и станах родител, в главата ми заработи своеобразна машина на времето - ежедневието и настоящето запълваха изцяло съзнанието ми, и едновременно с това някъде на втори план се подготвях за неминуемите аспекти на бъдещото родителство: храненето и коликите, прохождането и паданията, проговарянето и „мръсните думи”. Опитвах се да си „проиграя” своите действия и реакции така, че детето да не ме хване неподготвен. И сега, в тази мързелива неделна привечер, имахме първата изречена неудобна дума. Не, в никакъв случай нямаше да оставя нещата просто така - наистина, „пич” не е от най-неловките думи, чието споменаване пред външни хора би накърнило родителското ми самочувствие - но има твърде много други такива изрази, които е въпрос на време детето да чуе отнякъде, запомни и после възпроизведе.

Старателно и със спокоен тон му обясних, че това не е хубава дума, и че такива думи е невъзпитано да се изричат. Предупредих го, че ако го чуя пак да казва „пич”, ще реша, че той е лошо дете и няма да си играем на любимите му игри, че няма да го водя повече при дядо му (който като всеки дядо е готов да застане на главата си, само и само да угоди на единствения си внук). Детето ме изслуша, помисли малко и после убедено ми заяви: ”Тати, пич е лоша дума, и аз няма да я казвам!”. Вътрешно се усмихнах самодоволно - родителското ми самочувствие доволно измърка като коте, напълнило корема си с топло мляко. Остатъкът от вечерта мина, както се казва, без повече произшествия.

Понеделник. Трудно ставане с пазарлъци. Още по-трудно уговаряне за детска градина. Тичане, работа, най-накрая обратно до градината да си взема наследника. Вик от вратата „Тати!”, скок и топлото лице на сина ми е заровено в гърдите ми. Целунах го по главата, и отново бях щастлив - ах, колко хубаво е да си баща! Пуснах го до себе си и попитах госпожата от градината как е минал денят. „Добре мина”- отговори ми тя - „Но щеше да е още по-добре, ако не беше обяснявал на всички деца през цялото време колко лоша дума е „пич”! Сега всички я повтарят”!

Смотолевих извинение, обещах да обърна внимание и бързо-бързо напуснахме градината. Дотук бяхме с педагогиката, машината на времето и подготвеността за всяка ситуация. Всичките ми теории се изпариха, а родителското ми самочувствие се сви като мокро коте в ноемврийски студ.

В опита си да обясня на детето кое е редно, и кое – не, бях „прегорил манджата”. Прекалено старателният ми подход бе довел до точно обратна реакция и малкият дотолкова сериозно беше приел категоричната забрана да изрича думата „пич”, че вместо просто да я приеме - той буквално се беше фиксирал върху нея! С предупреждението си към останалите деца, изговорено многократно, той ми беше отнел възможността дори да му се скарам - в края на краищата, беше им обяснявал, че „пич е лоша дума” - и аз не можех да оборя това твърдение, тъй като беше скрепено с моя собствен авторитет от предния ден. Грешката ми беше, че натоварих обясненията си с твърде много примери, логика и многословие, забравяйки, че детското възприятие е чисто и буквално. Подкрепяйки забраната с няколко евентуални наказания, бях подпечатал в сина си твърдата убеденост за опасност, свързана с изричането на една проста дума. И детето попадна в капана на логичната грешка - обяснявайки колко лоша е думата „пич” (така, като аз го бях предупредил), синът ми неминуемо я изричаше, с което всъщност пак нарушаваше забраната! Щрак - и кръгът се беше затворил, а грехът - неизбежен!

В следващите няколко дни излизахме от ситуацията постепенно. Детето продължи известно време да повтаря мантрата, която така лековерно му бях втълпил. Аз съзнателно не реагирах, исках вниманието му постепенно да отслабне и то да се разсее от новите впечатления, които неминуемо присъстват в детското ежедневие. Лека-полека съзнанието му се изчисти от внушението, фиксацията изчезна и синът ми повече не спомена проклетата дума. Всичко беше наред, реабилитирах се в собствените си очи, докато една вечер, докато си четях книга, чух детски глас да изрича: „Копеле мръсно!” Стреснат вдигнах поглед от страницата, погледнах сина си, който седеше до мен и спокойно гледаше детски филм. По полузадрямалото му изражение разбрах, че не той е казал тези думи, но въпреки това не си отдъхнах.

Бяха от телевизора...

Автор: Ростислав Райчев

Материалът е предоставен от mamatatkoiaz.bg