В Световния ден на здравето, 7 април, в „Преди обед“ гостува проф. Тодор Кантарджиев – едно от най-разпознаваемите лица на българската медицина. Публиката го познава като човек, който говори директно и без излишни украси, но в този разговор той показа и по-личната си страна – на лекар, баща, дядо и човек, преминал през трудни изпитания.
Публиката познава епидемиологът като директен, остроумен и безкомпромисен глас по време на пандемията от COVID-19, но зад професионалния образ стои човек с чувство за хумор, силна семейна връзка и дълбока благодарност към живота.
Разговорът в студиото на предаването започна с нещо характерно за него – вместо да говори за себе си, насочва вниманието към хората около него. Благодарността към колегите и близките му е водеща тема в разговора, както и убеждението, че човек трябва да цени онези, които са до него в най-трудните моменти.
Цената на живота
„Боже, хубаво, че не станах архитект“, шегува се той.
Темата за лекарската професия неизбежно води до нейната цена. Кантарджиев говори откровено за психическото натоварване и за това как младите лекари се променят още по време на обучението си – в момента, в който се изправят лице в лице с болката и смъртта. Именно тогава идва осъзнаването, че медицината не е просто работа, а призвание, което изисква отдаване и сила.
Още от млад лекар Кантарджиев е знаел, че медицината не е просто професия, а съдба. Спомня си как студентите се променят, когато за първи път се сблъскат с реалността: „Отиваш ли до леглото на болния, виждаш човешката мъка. Тогава виждаш и първата смърт... и това много променя психиката.“
Именно тези моменти оставят най-дълбок отпечатък.
Една от най-силните линии в разговора е темата за така нашумелия „бърнаут“. Според него лекарите „изгарят“, защото дават много повече от професионално знание – дават от себе си. И въпреки че това е тежък процес, той вижда изход: връщането към науката, към мисленето и търсенето на смисъл отвъд ежедневната рутина.
По думите му обществото дълго време не е ценяло достатъчно лекарите, което е довело до изкривявания в системата – както в мотивацията, така и в отношението към пациентите. За него истинският лекар е този, който носи спокойствие, а не страх.
Кой е неговият „спасителен пояс“?
Извън професията, най-голямата му гордост остава семейството. Синът му също поема по пътя на медицината – естествено продължение на традицията. А най-голямата радост днес е ролята му на дядо. Именно там, далеч от болниците и диагнозите, той намира истинско щастие и смисъл.
Не липсват и трудните теми – загубите и личните изпитания. Кантарджиев говори за тях спокойно, с приемане, без излишна драматичност. Вярата, че близките ни „са с нас“, му дава опора да продължи напред.
И ако има нещо, което ясно се откроява в целия разговор, това е начинът, по който той гледа на живота – с реалистична преценка, но и с вътрешна устойчивост. Сам го обобщава най-кратко: „Това е спасителният пояс.“
18 химиотерапии и 2 трансплантации на костен мозък
Зад публичния образ на Тодор Кантарджиев стои и една тежка лична битка, за която той рядко говори в детайли, но която ясно личи в думите му днес. През последните години професорът преминава през сериозно хематологично заболяване, изискващо продължително и изключително тежко лечение.
Той преживява десетки курсове химиотерапия. През 2016 г. лечението налага и трансплантация на костен мозък, извършена в чужбина, тъй като по това време процедурата не се прилага у нас. Пътят към възстановяването се оказва дълъг и несигурен, изискващ огромна издръжливост и вяра.
Най-тежкият удар обаче идва в личен план – в периода, в който се бори за живота си, Кантарджиев губи съпругата си. Загуба, която оставя дълбока следа, но и променя начина, по който гледа на живота, хората и времето.
Цялото интервю - вижте в следващото видео.
