Най-новото предизвикателство за режисьора Робърт Уилсън е да работи в България по постановката на Шекспир "Бурята".
"Имал съм късмета да работя по цял свят, в Близкия и Далечния изток, в цяла Европа, Северна Америка, Южна Америка. Вълнуващо е да бъда в непозната страна, с неизвестен за мен език" - споделя той в ексклузивно интервю за "Тази неделя".
Наричат го гигант в света на авангардния театър и експериментатор в използването на времето и пространството на сцената. Робърт Уилсън работи не само като режисьор, но и като хореограф, сценограф, светлинен дизайнер, художник, пърформър, видео артист, драматург. Завършил е изкуство и архитектура в института Прат в Ню Йорк и е познат със съвместната си работа с композитора Филип Глас по операта "Айнщайн на плажа". Има многобройни награди за високи постижения, включително номинация за награда Пулицър, две награди Премио Убу, златен лъв на баеналето във Венеция и награда Оливие.
"Бурята" е универсален мит. Има митичен разказ с универсална история. В този смисъл има свобода за режисьора да си представи какво би могло да бъде. Казва се, че Шекспир никога не би могъл да разбере изцяло какво е написал, не е нещо за тълкуване, нещо за разбиране, а нещо за разсъждение, за разглеждане по различни начини, затова е още толкова релевантно и днес. Шекспир е може би най-великият автор на постановки, със сигурност един от най-добрите. Винаги можеш да го преоткриеш, толкова е отворен
Избира българските актьори, с които работи, все едно събира семейство.
"Наблюдаваш как се допълват. Не е задължително да се основава на това колко са талантливи или нещо подобно. Общо взето при всички репетиции, ако имам кастинги, карам хората просто да стоят, безмълвни, за да видя какви са. Толкова е интересно да видиш група хора и да гледаш тези двамата как изглеждат заедно, онези, тези четиримата как се допълват – физически, с гласовете си, с движенията си. Толкова е интересно да гледаш хората в парка или на улицата – такива, каквито са по принцип, естествени – толкова сложна история е. По-скоро въпросът е как се допълва тази група хора." - издава подробности той.
Често в театъра той започва с архитектурата на пространството.
"Конструкцията ми е ориентирана към време-пространството – бързо, бавно, грубо, нежно. Често работя в държави, чийто език не знам. За 55-56 години работа никога не съм казвал на актьор какво да си мисли. Не говоря за това. Получават много формални насоки – по-бавно, по-бързо, по-гладко, по-обрано, не толкова обрано. Много е прецизно, отнема много репетиции."
Признава, че винаги е имал влечение към немите филми.
"Актьор като Чарли Чаплин правил по 250-350 различни дубли на една и съща сцена. Първият път го прави свободно, но после трябва да го научи, за да се получава механично и после отново – да повтаряш отново и отново. В стария театър така са ги обучавали. Започвали като деца, с изпълнения и повтаряния на едни и същи действия отново и отново. Никога няма да сме научили нещо изцяло, постоянно се учим."
Робърт Уилсън израства в Тексас, в много консервативно общество, с десни виждания.
"На театъра се гледаше като на нещо неморално. Беше сякаш си посетил бардак, грях беше да ходиш на театър. На баща ми му беше тежко, когато разбра, че работя в театъра. Поканих го на първите няколко постановки, а той отказваше, не проявяваше интерес. В крайна сметка дойде и не му хареса. Каза ми "Синко, това е отвращаващо". Той никога не беше стъпвал в театър. Дойдох от общност без театри, музеи, галерии, чак като отидох в Ню Йорк в началото на двайсетте си години открих театъра, музеите."
Как млад и красив човек, роден в Тексас, става най-авангардният театрален артист в света?
"Никога не бях учил нищо театрално. Бях на театър в Ню Йорк като бях на 12 и не ми хареса. Запознах се чернокожо глухо момче на 13-годишна възраст, което никога не бе стъпвало в училище и беше живяло с хора, които не разбираха, че проблемът му е глухота. Смятаха го за бавноразвиващо се, глуповато, беше заплаха за общността, крадеше. Срещнах го на улицата в Ню Джърси, полицай замахваше да го удари по главата с палка. Беше хвърлило камък по прозореца на църква. Грабнах ръката на полицая и го питах защо го бие, той ми отвърна, че не ме засяга, аз отговорих, че ме засяга, аз съм отговорен гражданин, защо бие момчето. В крайна сметка отидохме в полицията. Освободиха го и отидох в двустайния апартамент, където живееше с 13 души, изцяло чернокожо семейство."
През 1967 г. режисьорът завежда дело, за да осинови това момче.
"Съдията ми каза "Господин Уилсън, какво Ви кара да мислите, че това дете има разум?" Отвърнах, че има чувство за хумор, което е признак на интелигентност. Не го впечатлих съдията де. Имах 27-годишен адвокат, горе-долу на моята възраст. Попитах го какво да кажа на съдията, че да го убедя да ми даде детето? Нямах намерение да осиновя момчето, да нося отговорност за него, но не исках да го задържат. Адвокатът каза "Нямам представа, невъзможно е да го получиш." В края на процеса се обърнах към него с думите "Знаете ли, г-н съдия, ако не ми дадете това момче, то ще струва на щата Ню Джърси страшно много пари да го държите в затвор!" Той отвърна "Г-н Уилсън, имате право…" И така ми го дадоха."
След това животът му се променя. Уилсън осъзнава, че това момче, Реймънд, разбира света от това, което вижда и често вижда неща, които на него му убягваха.
Така открива езика на движенията.
"Може би тялото се движи по-бързо, отколкото мислим. В това има език, така, както има език между двама ни, език на движенията. Почти недоловим."
Първата си театрална постановка прави заедно с него.
"Беше няма пиеса с продължителност 7 часа, разделена в 4 действия. Някой от фестивала в Нанси ме покани да я покажем там. Джак Ланг, после стана министър на културата, тогава той беше ръководител на фестивала в Нанси. Показахме целите 7 часа и за голяма моя изненада получихме страхотен отзвук. Първата вечер 45 минути публиката стоя на крака и ни ръкопляска, след 7-часова постановка. Пиер Карден ни докара в Париж. Накрая я играхме пет месеца и половина пред 2200 души всяка вечер, 7-часова няма пиеса."
Цялото предаване гледайте на btvplus.bg.
