В рубриката ни Вашият блог ни гостува Мира Атмаджова с темата за шофирането и какво е да си пешеходец в България.
В търсене на приключения човечеството изминава дълъг път – от откриването на Америка и изобретяването на самолета до първия скок с парашут и пътешествията на Дон Кихот. Жаждата за адреналин и силни усещания е в основата на богата палитра събития още от зората на цивилизацията. В нашето модерно време обаче вече не е нужно да полагаме особени усилия, за да получим нужната доза опасност и вълнение. Достатъчно е само да излезем на улицата.
Как да се избавим от акт по пътищата>>
За изкуството да бъдеш пешеходец може да се говори много, особено в България. Наясно сме, че макар държавата ни да не е най-зле поддържаното място на картата, със сигурност не е и най-уреденото. Сградата на Народното събрание се е нагледала на цветове на партийни книжки, но дори да разполага с целия видим спектър на светлината, докато господа управляващите не спрат да говорят за проблемите и не започнат вместо това да ги решават, няма как страната да бележи прогрес. След години наблюдения съм останала с впечатлението, че единственото по-издръжливо, приспособимо и годно за оцеляване същество от българския пешеходец е българският пенсионер. Само не ме питайте какво се случва, когато български пенсионер пресича улица. И аз нямам обяснение.
Речник на автомобилните термини за жени>>
Нека обаче оставим пенсионното осигуряване настрана; възрастта е без значение в някои ситуации на пътя. От момента, в който положиш крак върху пътната настилка, автоматично придобиваш статут на бежанец и по някакъв начин се превръщаш в кръвен враг за хората със свидетелство за управление на МПС. Не ми е ясно на какъв резултат се надяват някои шофьори, когато профучават на метър разстояние от човек на улицата, но съм убедена, че каквато и да е целта, за нея има съответна разпоредба в Наказателния кодекс. Все още си спомням твърде ясно един случай, в който буквално се разминах на косъм с една катафалка. На пешеходна пътека.
Така, нека за миг се опитаме да си представим ситуацията в общия случай. Движиш се по тротоара, мил и невинен като сълза на Майка Тереза, тананикаш си Химна на радостта, наслаждаваш се на красотата в живота и не пречиш никому. Изведнъж достигаш до пресечка, която накъсва твоя безопасен маршрут, принуждавайки те да минеш от другата страна, за да продължиш миролюбивите си тихи тротоарни занимания. Нямаш нищо против да изчакваш първо автомобилната колона да свърши, за да се озовеш наистина от другата страна на улицата, а не в Пирогов. Колоната обаче упорито продължава да се точи и разточва и колкото повече чакаш, толкова повече запъхтяни забързани автомобили се появяват на хоризонта. Осъзнал накъде вървят нещата, в отчаян опит да пресечеш улицата в рамките на същото денонощие, поставяш крак върху платното, за да дадеш ясен израз на претенцията си.
Тогава виждаш шофьора.Той също те вижда. Освен ако денят не е наистина много мъглив; тогава може да се окаже, че вместо автомобил си се взирал в пейка, кученце или друг пешеходец. Но при добри атмосферни условия двамата с водача сте се фиксирали с поглед и присвивате очи. Следват няколко секунди много интензивен зрителен контакт, през което време в главата ти дрънчи каубойската музика от Дивия Запад; преценяваш, че си бил пределно ясен в намеренията си и правиш крачка напред. Водачът на МПС се възползва от правото си да изрази несъгласие. Той очевидно или е преценил, че обичаш да съществуваш на платното за удоволствие, или че дори да ти се случи нещо лощо, това няма да е фатална загуба за човечеството.
Затова просто натиска газта, насърчавайки те да отправиш грациозни движения в стил Маша Илиева обратно към тротоара. Не ти остава друго, освен да продължиш процедурата и да се взираш злобно в следващите водачи, които също не възнамеряват да се съобразят с маршрута ти. Можеш да поддържаш сърдитото изражение няколко минути; после си припомняш, че гледаш накриво хора, които разполагат с тежки ламаринени машини, а ти все още си цивилен пешеходец без бронежилетка. Светът е голям и опасности дебнат отвсякъде. Затова сключените вежди отстъпват на тъжния поглед, който сме имали всички ние в един или друг момент – погледа на безсилието.
Разбира се, пешеходците имат и лоши навици на пътя, които могат да изкарат от разновесие и най-безупречните водачи на леки автомобили. Самата аз имам шофьорска книжка и ми е познато раздразнението зад волана, докато разсеяни и често арогантни персони се подмятат по платното със скоростта на гол охлюв на патерици и то на места, на които не би трябвало да бъдат. Но човекът с автомобила несъмнено е по-добре оборудваната и защитена страна на пътя, затова именно от него се очаква по-голямата отговорност. И шофьори, и пешеходци, пребиваваме съвместно по улиците на света и не е в интерес нито на едните, нито на другите, да водим военни действия помежду си. Кога станахме толкова изнервени и стресирани, че отказваме да отделим секунда внимание на хората около себе си? Не мисля, че е непосилна задача пешеходците да пресичат както и където му е редът, а водачите да им позволяват да продължат пътя си без да се възмущават от тяхното присъствие на платното. Все пак ни се налага да влизаме във взаимоотношения ежедневно; няма да е лошо понякога да го правим под белия флаг на примирието. Поне когато имаме пресечни точки.
