„Човек забравя колко млада е всъщност тя - на живо е крехко момиченце, от което се излъчва чистота, но и зрялост, която доказва и с разговора ни“, пише Пепа Йорданова в новия брой на вестник „Всичко за семейството“. Двете разговаряха за журналистиката, отговорността да бъде водеща, как се справи с предизвикателството да води в двойка с Ивайло Везенков и кои истории я учат и какво докосва сърцето ѝ в интервю за новия брой на вестник „Всичко за семейството“. Виктория призна, че работата ѝ доставя удоволствие, разтоварва като пътува, защото вярва, че човек трябва да смени мястото, за да може да изчисти ума си. Вижте част от интервюто.
По-различно ли е в централната емисия?
Отговорността за нас някак се засили. Първо, аудиторията е по-голяма. Второ, очакването е, че всичко ще бъде изпипано до съвършенство. Ние трябва да представим по най-добрия начин труда на нашите колеги - на репортери, оператори, монтажисти, продуценти. Освен това начинът, по който се съобщават новините в централната емисия, е много модерен. В момента bTV е телевизията с най-добри визуални елементи, смело мога да го заявя. Една от тях е добавената реалност, която ни помага да покажем в детайл неща, които няма как да присъстват физически. Например ракета, която ще излети в космоса. Или военен парад, който преминава през нашето студио. Това са способи на световно ниво. Друго различно е, че провеждаме и разговори със специалисти по най-актуалната тема на деня. Това изисква различна концентрация, бързо превключване от една тема в друга, от един жанр в друг. Мисля, че в момента основната ни конкуренция не е друга телевизия, а интернет. Там всичко се появява на момента, затова и нашите ефири много се промениха. Все по-често показваме на живо важни събития. Това означава, че водещият трябва да бъде подготвен, да даде контекст на това, което се случва, да обясни защо то е важно.
Какви новини ти е най-трудно да съобщаваш?
Най-трудно ми е да съобщавам за болни деца. Те с нищо не са навредили на света, някак несправедливо е. Трудно ми е да съобщавам за ограбени и пребити възрастни хора. Винаги правя асоциация с мои близки.
Журналистиката ли беше първият ти избор?
Да, от дете това съм искала. Никога не съм си представяла да работя нещо друго. Наскоро разсъждавах как се е стигнало до това. В нашето семейство имахме традиция всеки ден да вечеряме заедно. По това време винаги гледахме новините. Беше ми много любопитно. Обичах и литературата. Постоянно четях произведения извън материала, който беше в училище. Бях се впечатлила от фейлетоните на Алеко Константинов в този период. Може би тогава се е формирало това голямо желание да стана журналист. После започнах да пиша в училищния вестник. По-късно си намерих и работа в сайт.
Получи ли подкрепа от родителите си?
Да, въпреки че никой от тях няма допир до журналистиката. Но те винаги са ми казвали, че човек трябва да прави това, което иска. Определено мога да кажа, че получих подкрепата им. Сега се радват, от време на време се притесняват. Имат желание да се виждаме по-често, но пък ме разбират и подкрепят за всичко. Баща ми винаги казва, че трябва да следвам своя път и да правя това, което смятам за правилно за себе си.
Започнала си като стажант, това ли е според теб правилният път в професията?
Била съм на много стажове и преди да дойда в bTV. Винаги съм си мислила, че ще работя в печатни медии, защото много обичах да пиша. Но някак си когато попаднах в телевизията, тази магия привлече и мен. Определено мисля, че това е пътят, защото е най-естественият начин да попаднеш в среда, да се учиш. Човек трябва да мине през всички стъпки в професията, за да придобие опит, да има самочувствие, че сам е постигнал целите си, сам е успял да научи това, което му е необходимо. Но и да продължава да учи с всяка една стъпка в своята кариера и в своя живот.
Кои са репортажите, които най-много докосват сърцето ти?
Определено социалните, конкретни лични истории. В работата ми като репортер ми беше много трудно да разказвам някои от тях, защото аз самата съм голям емпат, винаги съпреживявам емоциите на хората. Но пък смятам, че това е точният начин да предадеш тази емоция на зрителите и да я усетят и те. Случвало се е, докато взимам интервю на майка на дете с увреждане, тя да плаче и аз да плача с нея. Имало е и напрегнати моменти, когато хората са гневни. Да речем на протест. В този момент трябва да се обера, за да мога адекватно да разкажа за недоволство им на зрителите. Така че много интересни срещи съм имала, но когато става дума за съдбата на конкретни хора, тогава репортажите ми влизат под кожата и наистина усещам, че има смисъл от това, което правим, че то е важно.
