Броени дни преди първите училищни звънци да проглушат доскоро празните и запустели училищни стаи, ви срещаме с учител, избрал да преподава на наши малки сънародници далеч от родината. Какво е да си учител в странство - разказва ни млад, вдъхновен и пълен с енергия преподавател...
Тя се казва Мануела Денева и е от гр. Габрово. По образование е филолог. Живее и работи в Нидерландия от 2 години и половина. Преподавател е по български език и литература в българското училище „Св. Св. Кирил и Методий” в гр. Лайден. Идеалист, безкрайно сензитивна е и особено ентусиазирана в работата си, която чувства като призванието на своя живот. Мечтае много, вярва в добрите хора и с работата си в училище е щастлива, че успява да бъде част от възпитаването на добродетели и ценности в най-малките. Преподава с хъс, вдъхновение и влага сърцето си във всеки учебен час. С една дума – раздава се! Времето, прекарано с учениците й, й дава спокойствие и убеденост, че светлите надежди за бъдещето са именно в децата. За носталгията по родината споделя с усмивка, че се лекува, когато се обграждаш с интелигентни сънародници, каквито тя открива в училище.
Какво образование имаш?
Завършила съм Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Филолог съм.
Къде, какво и колко дълго си преподавала?
Съвсем в началото на професионалния си път като учител по български език и литература съм, бидейки само на 26 години. Преподавала съм по време на университетските си стажове в Немската езикова гимназия „Проф. Константин Гълъбов” в гр. София, а също и в Първо СОУ „Пенчо Славейков”, гр. София. През 2011-2012г. бях помощник-преподавател в Българското училище „Св. Св. Кирил и Методий” в гр. Лайден, Нидерландия. Тази учебна година съм вече редовен учител-титуляр там, поел пети, седми и осми клас. Преподавам български език и литература и с това осмислям една голяма част от живота си в момента.
Каква искаше да станеш като малка и защо реши да станеш учителка?
Като дете минавах през всякакви копнежи за професионална реализация. Помня, че като съвсем малка мечтите ми бяха свързани с модата, но времето ми даде уроци, които ме тласнаха в други насоки. В един момент бях решила, че от мен ще излезе страхотен психолог, но пък Съдбата е имала други планове за мен, ориентирайки ме към филологията. Безкрайно щастлива и благодарна съм, че завърших тази специалност и то в СУ. Филологията формира така човешкия мироглед, че след като я завършиш, се чувстваш особено горд с това, което си постигнал и то с немалко усилия. На учителската професия винаги съм гледала като на изключително благородна и специална мисия, на която един специалист би могъл да се посвети. А и много обичам децата. Та, училището и аз се намерихме.
Какви са разликите/приликите между теб и твоята учителка по това, което преподаваш?
Моят учител по БЕЛ и класен ръководител в продължение на 5 години от Национална Априловска гимназия е моят еталон за изящен ум, фина душевност, деликатно човешко отношение и безапелационна интелигентност. Нейното име е Велина Парахулева. Щастлива съм, че тук мога да споделя няколко нежни думи за нея. Тя е човекът, който само с присъствие и слово възпитаваше в чиста любов към литературата и езика. Когато се сещам за нея, душата ми благоговее. Толкова ярки и топли са спомените ми за нея не само като преподавател с особено интелигентен подход към своите ученици, отличен литературовед, но и като прекрасен човек, за когото в 8-ми клас си мислих, че вероятно не е от този свят... Надявам се, че, вървейки по стъпките й, успявам да допринасям за това децата да изпитват желание за досег с книгите. Искам да им е интересно в часовете, защото литературата и езикът са феноменални дисциплини, които отварят очите ни и правят сърцата ни още по-големи, стига да ги гледаме през необходимата за това призма.
Какво харесваш и какво не харесваш в професията си?
В професията си предимно „харесвам”. Харесвам усмихнатите погледи на децата, когато влизам в час. Харесвам срещите с колегите ми в учителската стая. Харесвам родителите на учениците ми и тяхното топло отношение към мен. Харесвам писането с тебешир по черната дъската (макар сега да сме далеч по-иновативни – с маркери и бели дъски). Хресвам цветята, подарени ми от детските ръце за 24-ти май. Харесвам думите на благодарност, отправени към мен. Харесвам сълзите в очите ми след първия и последен учебен звънец... Харесвам чувството за добре свършена работа и удовлетвореност след нея. Харесвам възрожденския дух в преподаването. Харесва ми, че нося полза, а не вреда. Харесва ми, че и извън родината си допринасям за здравите български корени. Изобщо – харесвам хронотопа „училище”.
Лесно ли се разбираш с деца и трябваше ли ти време да изградиш умения за работа с тях?
За една жена няма нищо по-естествено от това тя да се разбира с децата. Категорично. Обичам децата и те показват, че ме обичат. А това носи истинско щастие. А и време е нужно за всичко, което си струва всяко положено усилие. Вярвам, че като млад учител времето работи за мен, а не аз за времето. Искам един ден от неговата дистанция в отношението си с децата да се усеща само обич и това, че взаимно сме си дали. Нищо друго.
Това, което искаш да промениш в работата си?
Към момента – нищо. Съвсем в началото на пътя съм и всичко по него ми е мило. Убедена съм, че когато човек работи, влагайки душата си, рано или късно всичко се получава по възможно най-добрия начин. И съм сигурна в още едно – човек трябва да бъде там, където е сърцето му. Особено това отнасям до работата.
Това, което искаш да запазиш завинаги?
В моята работа се изисква преди всичко да си Човек и да възпитаваш в Човечност. Ето това е, което никога не бих променила, ако изобщо промяната би зависила от мен.
Смяташ ли, че децата са щастливи, идвайки на училище?
Абсолютно! Аз и колегите ми виждаме това всеки път, когато ги посрещаме в класните стаи. Децата в нашето училище са изключително будни и активни млади хора с особено силно желание да посещават българското училище и да се учат в неговия дух, по неговите норми и установени програми. Родителите не принуждават децата. В самите деца присъства желание да учат и да знаят повече за българските език, литература, история, музика и култура.
Какво правиш през ваканцията?
През ваканцията предимно не почивам. Но това, на което държа истински, е да успявам да си отида в България за поне 1-2 седмици през лятото и да се порадвам на спокойствието от това да си у дома си; да видя семейството и приятелите си, които особено липсват, когато си далеч. Освен това през ваканцията (или по-скоро към края й) се готвим и за началото на новата учебна година с избор на издателства, писане на програми, разпределения на учебния материал и други подобни дейности.
За какво стига и за какво не стига учителската заплата?
На този въпрос, струва ми се, колегите от България биха дали по-конкретен отговор. Истината е, че нито аз, нито колегите ми тук работим заради учителската заплата. А и на повечето от нас тя не е основен доход.
А за какво стига и за какво не, ще отговоря така: Удоволствието не струва пари.
Как се чувства един български учител в Нидерландия?
Един учител, българин, живеещ в Нидерландия и работещ в българско училище, се чувства преди всичко удовлетворен. Да, аз се чувствам щастлива, защото имам добрата възможност да прилагам наученето и да съм полезна с делата си дори извън пределите на България. Това внася в мен едно особено чувство за специален дълг. Да си български учител, но да преподаваш в чужбина и това да се случва все пак на български, а и в българско училище – това за мен е наистина значимо.
Говориш ли си с твои колежки учителки от България – какви са разликите в работата, децата, методите?
Да, говорим си. Различия в работата (подходите, методите) и в поведението на децата има, разбира се, но това се формира от средата, обкръжението и редица други външни, пък и не само, фактори. Истината е, че аз съм утвърждаващ позитивното случване човек. Имайки предвид точно този факт, аз намирам повече смисъл в това, което е общо, което сближава, а не разграничава. Знам от колеги в България, че учениците им са също толкова будни и с желание за личностно и професионално развитие в бъдеще. Това наблюдавам и в моите деца в клас. Изобщо детето осъзнава важността на това да бъде в училище. А това за мен е показател, че нещата се случват и то правилно.
Представи си, че имаш черна дъска, тебешир и можеш да напишеш една дума пожелание за учениците. Каква ще е тя?
Учителите сме словоохотливи и се опасявам, че една думичка само не би ми била достатъчна за всичко, което бих искала да отправя като лично пожелание към учениците. Бих искала обаче сред пожеланията ми да напиша с главни букви: ЗДРАВЕ, ВДЪХНОВЕНИ ПОГЛЕДИ, СМЕЛИ МЕЧТИ, УСМИХНАТИ ДНИ И... НА ДОБЪР ЧАС, МИЛИ ДЕЦА!
