Десо: Много голяма разправия е, да ти кажа. Като пуснеш по медиите, че някой известен музикант или група има нов сингъл, започват да звънят мениджъри – от София, от провинция, питат, искат участия… Не е лесно.
Някой се обаждат, а други идват на крак, за да ни поканят. Като направим концерт или участие в един град, питаш дали няма подобен клуб в съседния град, за да го съчетаете… и те веднага питат – „Ааа, те ще бъдат в този град, защо да не дойдат и в нашия?” И така се случват нещата.
Вики: А и при нас е малко по-сложно, защото все пак свирим абсолютно на живо и всички инструменти, които се разнасят усложняват ситуацията – трябва да се наемат повече стаи, повече хора, което оскъпява.
Скъпо е, но се надявам хората да харесат живия звук и живите изпълнения на групите в България.
Вики: За мен им липсва перфектното озвучаване, защото за нас е много важно да се чуваме добре, да се чувстваме добре, защото тогава това, което даваме на хората е много повече. Като почнем да свирим и чуваме, че нещо не се чува и…
Достатъчно време свирим, за да можем да сме пердета и да не показваме емоция, но не е в това въпроса. Отвътре нещо не ти е наред.
Десо: Докато в чалга клубовете звукът е доста сериозен.
Вики: Е да, но там те ходят с по един диск и това е.
Вики: Предишното ни представяне на „Get out” огромно впечатление ми направи, че имаше хора от всички възрастови групи – имаше деца, които все още не са навършили 18 години и бяха с придружители, родителите си. Имаше цели семейства. Както и по-зрели хора.
Десо: Това ми беше изключително странно.
Вики: Седяха на първите маси в клуба и след концерта идваха при мен и ме поздравяваха, целуваха ми ръка. Беше изключително мило.
А как се роди идеята за тези клубни изяви, в България сякаш не е особено разпространен начин за промотиране на нови парчта?
Десо: Знаеш ли кое е интересното, ние сме от 12 години на сцена, но истината е, че отдавна не бяхме слизали толкова близо до публиката си. Не бяхме заставали близо до хората. И от телевизиите се започна „тези са се надули, тая или тоя – на какви се правят”, и решихме, че трябва да се покажем, каквито сме, каквито сме били винаги.
На нас ни се свири, разбираш ли? Музиката е болестно състояние. Започнеш ли да се занимаваш с нея и не излезеш ли на сцена, а се показваш само по телевизията – просто не става.
Вики: За съжаление в България големите сцени ги няма, няма готини фестивали, на които българските музиканти да се изявяват. Нас ни храни контакта с публиката и можем да направим това за себе си. Ние най-вероятно, както и в предишното турне, нищо няма да спечелим, но пък се радваме, че сме положили усилия и това турне ще се осъществи. А и мисля, че хората го оценяват.
Десо: По-добре да те напсуват в клуба, отколкото да го направят, докато те гледат по телевизията.
Много български групи имаха участия на световни музикални фестивали. Вие нямате ли такива амбиции?
Десо: Ето, това е нещо, което никой не знае. За една година само, ние почти обиколихме света – тръгнахме от Лондон, след това бяхме в Германия, в Македония, после на Golden Stag в Румъния, в Израел в Елат, където бяхме специални гости, заедно с украинската певица Руслана.
Вики: Най-инетресното е, че на другия ден, след концерта в Израел, ставаме, отиваме да пием кафе и виждаме, че сме на корица на местно музикално списание. От къде са взели снимка, как са направили всичко – така и не разбрахме.
След като дойдохме тук, показахме на медиите и те дори не бяха разбрали, че сме пътували. Малко е странно, но е така.
Десо: Бяхме и в Китай, където свирихме по три пъти на ден – сутрин, обед и вечер. Китайците като харесат някой, няма спиране. Свириш до откат. Аз не искам да ходя там, честно ха-ха. Друг свят е – движиш се по една изключително наконтена улица, кривваш в пряката и не можеш да повярваш каква мизерия виждаш – одрани кокошки, мръсотия, ужас.
Вики: Уникални. Там сме свирили пред най-много хора. Може би повече от 20 хиляди души.
Десо: Най-смешното беше, че първият ден, когато отидохме в Китай, местните лидери много ни харесаха. И ние се прецакахме. Защото от там нататък ние трябваше да даваме по три концерта на ден – като видят, че публиката харесва някой, не го забраняват, а напротив – поощряват.
Сутрин, обед и вечер – по един град тук, по един град – там. Първият ден като се качихме на сцената и като видяхме каква тълпа се е ширнала пред нас – направо ми изтръпнаха краката.
Вики: А колко са мили – нямаш представа. Подаряваха ми цветя и идваха при мен само, за да ме докоснат. После почваха да пищят – истински фенове хаха. Беше много хубаво. За тях музикантите и артистите за тях са като богове.
Да речем, четири китайчета носеха китарата на Десо, въпреки че иначе той не дава да се пипа дори. Ако ти трябва кабелче дори – веднага. Не ни даваха нищо да правим.
Посрещат те някакъв кордон от деца, които крещят неистово – даваме им плакат, който става на хиляди малки парченца, но не, те идват с едно ей такова малко късче и искат автограф на него. Невероятна работа.
Вики: Аз напоследък много харесвам Coldplay и една мацка – La Roux. Тя е много популярна по света, но не и у нас. Много й се кефя, а и много ми напомня на Depeche. Не знам дали знаеш историята й, но тя е била зарязана от приятеля си и докато е в адската дупка, я открива някакъв продуцент. Тя е написала сама всички песни от албума си.
Десо: Аз слушам всичко от Maroon 5, през AC/DC и спирам на Nickleback. И на Алиша Кийс. Аз слушам всичко, което може да ме достигне, защото за мен музиката е голяма тръпка – или трябва да рева, или да изпадна в еуфория.
А как работите заедно?
Вики: Дай да го пропуснем тоя въпрос ха-ха.
Десо: Много се караме.
Но сигурно се и обичате?
Вики: О, да.
Десо: Ми да, бая.
Остава ли време за любов сред цялата тая музикална лудница?
Десо: Тя е най-важна от всичко. Искам да ти кажа, че ако личния живот на един човек не му върви, професионалният също му куца. Трябва да ми вървят и двете неща, защото иначе не мога да мисля, не мога да пиша.
Десо: Аз винаги съм щастливо влюбен. В себе си.
Вики, ти:)?
Вики: О, аз съм си идеално.
Десо: Тя си е идеална.
Искрено ли стискахте палци на Миро за "Евровизия"?
Напълно, той е много добър изпълнител. Само песните не са най-добрите, които можеха да бъдат, но все пак. За мен Евровизия не е музикален фестивал, това е геополитически фестивал. Нищо повече.
Представи си само, че Миро спечели , къде ще направят конкурса тук?! В НДК? Няма как да стане, според мен, именно за това. Всички неща са предварително уточнени, защото има много фактори и условия, на които България просто не отговаря.
Когато не сте на сцената, какво правите?
Вики: Десо се занимава със студиото – правим си аудио-визуално студио, искаме да имаме всичко. Аз от друга страна работя по един проект, който се казва „Повече БГ музика в ефира” – събрали сме с Мария Илиева, Калин Вельов, Жоро Янев, Десо, Ваня Щерева, Васко Гюров. Опитваме се в момента да инициираме среща с Вежди Рашидов, за да кажем, че трябва да има ясна позиция за това какво се случва с българската музика в България.
По ефирните радиа и телевизии трябва да има поне 50% бг музика. Обидно ми е, когато музикален редактор в някое радио или телевизия ми каже „ама ние не пускаме българска музика, защото когато хората чуят, отиват на друга станция.” Това не е вярно.
На нас ни е прекалено ясно, че повечето български медии не са всъщност български медии и по този начин се натрапва англоезичната музика, друга култура. Нали ние сме носителите на българския дух?!
Вики: Съвсем скоро. Ние ги правим чрез Синдиката на българските музиканти, който пък е част от Синдиката на българските артисти, чиито председател е Христо Мутафчиев, който ни подаде ръка.
Десо: Той ще помогне – меломан е и умира за българска музика.
Колко напред гледате?
Вики: Колкото времето ни покаже, сигурна съм, че то си показва кога леко да се преориентираш. Да слезеш от сцената не означава да изчезнеш, може би просто леко да се преориентираш – да бъдеш продуцент, да откриваш нови гласове. Аз искам да продуцирам, да правим всичко, което е свързано с музика.
А семейство, бебета?
Вики: И двамата искаме, между другото. Но явно така ни било писано – да се случи по-късно. Може би трябва да дадем още на хората и след това да направим нещо за себе си.
