Десет часа сутринта. Чакам пред НДК. Подухва вятър. Един младеж се засилва към мен – защо пък към мен, не чакам него. Сяда на стълбите – чака и той. Странен е. Вадя телефона и се обаждам. „Идвам, Рали. На 5 минути съм”. Слава богу. Прибирам телефона. После я виждам – идва. Забързана, целеустремена женска фигура. Изглежда прекрасно – както винаги. Деликатна, усмихната, както винаги. Днес обаче няма да си говорим както винаги – днес аз ще съм в ролята на човека, който взема интервю. А тя – жената, която ще разкаже за едно пътуване. Тайланд. Камбоджа. Ирина. За да ви я представя официално – фамилията й е Папанчева. Сядаме в едно кафе близо до НДК. Включвам диктофона – чувствам се неловко, а се познаваме толкова отдавна. Приготвям фотоапарата. Тя ме моли да изчакам – малко грим. Готова е. Започваме...
Кога една жена тръгва САМА на път, сама-сама на далечен път?
Не знам за всяка една жена. Мога да кажа за тази жена (посочва себе си и се смее). Винаги съм искала да направя такова пътуване – извън Европа, но никога не съм си мислила, че ще го направя сама за първи път. Не съм имала тази идея, още повече, че житейската ми ситуация е била такава, че не съм била сама. Представяла съм си, че ще го реализирам с партньора си.
За пръв път, може би, усетих този подтик – колкото и банално да прозвучи – когато прочетох „Яж, моли се и обичай” (смее се). Така че, не съм авторът на тази идея. Това беше в кризисен период в моя живот, който се успореди с това, което се случваше в книгата. Тогава изпитах желание да изпитам тази свобода – да отида далеч сама. Но тогава не се случи. След това идеята узряваше. Моментът назря към края на престоя ми в Германия, в ашрама (уединено място за живеене в мир и спокойствие сред природата - бел.а.). Тогава усетих тази сила и увереност, че мога да предприема такова пътуване.
В Германия си била в ашрам?
Да. Три месеца. Там има европейски ашрам на организация, чийто гуру е индиец. Бях част от екипа по комуникации.
Странно звучи...
Да…Докато вършех доброволческа работа, участвах и в духовната програма. Ашрамът е в планината Шварцвалд, близо до едно малко градче. Беше много красиво. Всеки ден ходех на разходка.
Какво е ежедневието на такова място – как минаваше един твой ден там?
Ставах рано – йогата не беше задължителна, но аз участвах. От 7 ч. беше дихателната практика, после медитация. В 8 ч. беше закуската, в 9 започвахме работа. Това, което правех аз, беше да пиша статии, материали, нюзлетър. До 17 ч. работехме, после, който иска, правеше медитация, вечерята беше от 18 ч. От 19:30 ч. започваше сатсанг (общуване с истината). После имаше знание – гледахме беседи на гуруто. Престоят беше много центриращ – заради духовната практика. Интензивно пишех вечер – написах основното тяло и завърших повестта си „Перо от пеликан” (Ирина има три издадени книги – „Аз заеквам”, „Почти интимно” и „Анабел” – бел.а.). Та, там усетих готовност. Идваше зимата, която никак не обичам, и ми се ходеше на екзотично място. Нямах следващ постоянен професионален ангажимент, а имах малко средства, които можех да използвам.
Как избра Тайланд?
Мислех си за Аржентина, понеже танцувам аржентинско танго. Билетите до там бяха доста по-скъпи, а и целият престой щеше да излезе по-скъп и трябваше да стоя малко, а аз исках да остана около два месеца (както и стана). Мислех за Африка, имам приятел африканец, който щеше да си заминава, но той каза, че предстоят избори и че може да е рисковано, а аз не обичам да се излагам на рискове – не съм такава авантюристка. Една приятелка беше ходила в Тайланд и ми каза, че е идеално за сама жена, че не е опасно, че е страшно релаксиращо и много евтино. Масажите ми звучаха много добре, островите... Проверих самолетните билети – бяха поносими.
Колко време ти отне подготовката за пътуването – как си набеляза местата, хотелите...?
Взех си билетите през декември. Летях на 27 януари от Лондон. Купих си наръчник, в който бяха описани всички градове и места, в които може да се отседне. За първите дни си бях направила резервации – по телефона, тези места нямат имейл. Но и да нямаш резервация, много лесно се намират възможности. В Банкок си бях резервирала хостел, но като отидох там, ми се сториха, меко казано, семпли условията – още не бях свикнала. Намерих си друго място на същата улица – легендарната Као Сан Роуд, на която отиват всички бекпакъри.
Полезно е да си купите БГ номер – плаща се 7 евро на месец и получавате български номер. Отивайки там, безплатно си взех тайландска SIM карта и този номер го прикачих към картата си, пренасочих всички обаждания от българския си GSM към него, така че да имам спокойна комуникация с България. Всеки, който звъни на БГ номера, плаща все едно, че разговаря с наш стационарен номер.
Колко време изкара в Тайланд?
Два месеца без три дни. Четири дни прекарах в Камбоджа.
Скъпо ли излиза едно такова пътуване?
Най-скъпото нещо е самолетният билет. За два месеца там, включително с пътя, съм изхарчила малко над 2000 евро, като пътувах много и не съм се ограничавала. Храната и спането са изключително евтини. Островите са двойно по-скъпи, отколкото всичко в страната. Ако не бях изкарала две седмици на островите (които са около 400, тя е обиколила пет от тях – бел.а.), можех и по-малко пари да изхарча. За техния стандарт там е много скъпо, но за нас – не. Спях в бунгало на плажа за двама души, сама, и плащах 20 лв. на нощ.
С каква валута се плаща там?
Бахти. Тайландски бахти.
Местните говорят ли английски?
Не, не говорят английски (смее се). Тук-таме може да стане съвсем малък разговор. В началото на пътуването пристигнах в градче, в което бях единственият турист – всички други бяха тайландци, и се притесних. Тази нощ изпитах хичкоковски фантазии и страх. Но нямах повод. Разбирането ставаше с много търпение, много бавничко и с много жестове. С много малко думи...
Как те възприемаха – сама жена, чужденка?
Там има много чужденци. Интересното е, че аз видях и се запознах с много сами жени, но като срещах хора, които пътуваха в група, те всички изказваха огромно удивление и казваха, че не познават някого, който би направил такова нещо.
А тези жени по-млади ли бяха, в по-зряла възраст или...?
По-млади и около моята възраст. Срещнах една канадка, която беше на 23 години и щеше за 6 месеца да обиколи целия регион. Две години по-рано беше обиколила цяла Европа. Така че, много жени го правят.
Твоето пътуване какво беше – търсене на себе си?
Мисля, че себе си може да търсим само в себе си. И целия свят да обиколим, няма да открием себе си, ако не намерим нещата вътре в себе си. Моето пътуване е вътрешно. То е духовно и много дълго. Занимавам се с духовни практики от 18-годишна, без да спирам. В това пътуване, разбира се, аз преоткрих себе си. Даде ми много сила, овласти ме – както е модерно да се казва, но в друг контекст. Беше изключително да преживея тази свобода и да я преживея сама. Беше изключително да бъда в една чужда култура, да мога във всеки един момент да реша, че искам да замина и на следващата сутрин да замина. И това да зависи само от мен. Доверявах се основно на интуицията си. Никъде не трябваше да съм в точен момент. Всичко зависеше от това какво е моето усещане. Интересното е, че правейки това, срещнах много интересни хора, които ако с един ден се бях забавила, нямаше да срещна. С някои от тях контактите бяха само за половин-един час, докато пътуваме, но нещо ми е останало от тях.
Спокойна ли беше?
Имах страхове, които се появяваха на моменти. Тръгвайки сама навътре в страната, озовавайки се сред тайландците, в първия момент станах малко параноична. Това, което ме стресираше в началото, беше, че всеки гледаше да ме излъже и да ми вземе колкото се може повече пари. В началото не знаех кое колко струва и изгубих пари. Това, да се чувствам като ходещ банкомат, беше много неприятно. Бях чела преди това в наръчника, че това е страната на усмивките и че хората са изключително добронамерени. Това, което усетих аз – масово (има и изключения), беше, че хората са любезни до момента, в който разберат, че няма да имат полза от теб. Когато станеше ясно, че нищо няма да си купя, лицата се променяха за секунди. Ставаха каменни – имат едно характерно свеждане на погледа. Не те гледат вече. Ти изчезваш. Това беше нещо шокиращо, нещо, което не очаквах. Но, след като минаха седмица-две, се научих да се пазаря и да не се влияя от тези реакции.
Какъв е климатът там?
Бях там през хладния сезон – температурите бяха около 28-31 градуса, което за мен беше перфектният климат. През март хванах началото на топлия сезон – температурите започнаха да скачат до 36 градуса. Но аз обичам жегата. През първия месец нямаше дъжд, но в края на февруари станах свидетел на проливни дъждове – много неочаквано за мен и различно от всичко, което бях преживяла.
Сподели нещо за храната…
Храната е изключително вкусна. Аз съм вегетарианка и имаше страшно вкусни вегетариански кърита, зеленчуци с ориз, изобилие от екзотични плодове.
Люта ли е?
Пикантна е, да, но ако човек каже, правят му я по-малко пикантна. Ядох и от тяхната типична салата от папая – много е вкусна. И много люта (смее се).
А питиетата?
Питиетата са много по-скъпи от храната – едно питие може да е до три пъти по-скъпо от ястие – имам предвид виното, коктейлите, твърдия алкохол.
Камбоджа ли беше краят на пътуването? Попадаш ли в друг свят там?
Да, в Камбоджа бях накрая - да видя Ангкор Ват. Посветих му три дни и бях зашеметена от мащабите и атмосферата му. Бях отседнала в Сиам Реп. Там е като в ХIX век - стилът е колониален и всичко е много автентично. Докато Тайланд е станал по-туристически, малко е като пакет с панделка. В Камбоджа говорят много повече английски и много по-лесно се оправях с хората.
В началото на разговора ни спомена „Яж, моли се и обичай”. Как би нарекла твоето пътуване?
Виждам пътуването си до Тайланд като част от едно по-голямо пътуване. То започна с назначаването ми за зам.-кмет (Ирина е зам.-кмет по социалните грижи в София от 2006 до 2007 г. -б.а.) , продължи с работата ми в Белгия, последвана от престоя ми в ашрама. Тайланд беше последната фаза на един период, който приключи, но ми даде енергията за следващия период, който се случва сега. У мен остана едно пение, един баджан (индийците така му казват) на старотайландски, мисля, който ми доставяше много настроение по време на краткото ми оттегляне в Международния център по будизъм към храма Ват Доа Сутеп, над Чианг май. Оттогава досега, когато ми е по-напрегнато, чувам този баджан и се пренасям там. Практикувам и медитацията, която научих там и когато я правя, се виждам в градините на храма.
Няколко практически съвета към жените (и не само), които сме вдъхновили с твоя разказ и се готвят вече за път?
Купете си добър гид – аз съм много доволна от Rough Guide. Пазарете се – цената, която ви казват, може да е два три пъти по-висока. От 400 бахти аз съм сваляла до 100-150. Ако единият таксиметров шофьор не се съгласи, вторият или третият ще го направи.
Като пътуване в страната – може и с влак, но аз пътувах предимно с автобуси – удобни са. Местните автобуси, които са с по-базисни условия, също стават. А от Банкок има евтини полети до крайморските градове, от които се тръгва към островите.
Винаги ползвайте Репeлент - поливах се обилно през цялото денонощие, заради потенциалния риск от малария. А преди да тръгна си сложих комбинирана ваксина –срещу хепатит А и В. Никога не пийте вода от чешмата.
За сама жена една седмица на островите е достатъчна. Прекрасни са, но там 80% от посетителите са двойки и семейства. Така че за сам човек седмица е достатъчна.
Кое място ти стана любимо в Тайланд?
Чианг май – това е мястото. Препоръчвам на всеки, който отива в Тайланд, да му отдели повечко време – да се потопи, да го преживее. Изключително приятно, космополитно и – по някакъв странен начин - европейско място. Там работих три седмици в една организация, Фондацията за окуражаване на потенциала на хората с увреждания (disabled.infothai.com). Предоставиха ми студио в сърцето на Стария град. Вършех работа, свързана с набиране на средства. Екипът беше изцяло тайландски – предимно хора с увреждания. Само координаторът беше канадец, женен за тайландка. В Тайланд концепцията за „човешки права” не съществува. За тях не се говори. За хората с увреждания се приема, че това е карма – щом са с увреждания, значи са били лоши в предишния живот и няма защо да мислят за тях. Да си носят кармата. Така че това, което прави тази организация за Северен Тайланд, е доста прогресивно. Координаторът, Дон, който е възрастен вече, току-що ме покани да заема неговото място. Мисля по въпроса. Струва ми се привлекателно, но не в дългосрочен план. Аз съм твърде много европейка.
Какво предстои сега?
Целият живот – всичко предстои (смее се).
