Трудно е човек да намери себе си, както в професионален, така и в личен план. А на жените понякога ни е още по-трудно. Често причина за това е репресията, която някои общества налагат на нежния пол. „Не разбирам защо се хвърлят толкова усилия жената да има второстепенна роля“ – това беше написа наскоро Анджелина Джоли в статията си за американското сп. ELLE. И няма как да съм по-съгласна. Поривът на жената да лети и да развива своите собствени желания както професионално, така и в личен план, често бива спиран от обществените стигми. Въпреки това има силни жени, които доказват, че да откриеш себе си и мястото си в обществото не е невъзможно. Просто не трябва да се отказваш. С една такава жена ще ви запозная в следващите редове. Името й е Тина Бояджиева, родена е в София и е фотограф.
На 18 години Тина заминава да учи във Флорида, а по-късно се установява в Ню Йорк. След 15-годишна успешна кариера в банковите среди на Америка, тя си дава сметка, че „не живее своята американска мечта“. Като безстрашен супергерой, тя се впуска в приключението, наречено „фотография“. Снимките й ни показват, че има красота навсякъде около нас. Тина е пътувала много през целия си живот и това я прави „дете на света“.
Не е нужно аз да ви обяснявам що за човек е тази лъчезарна жена, следващите редове говорят сами за себе си.
Можеш ли да се опишеш с няколко думи в личен план?
Малко джипси (широка усмивка - бел.ред.) На 18 заминах за Флорида, където учих Финанси и икономика, после се преместих в Сан Франциско, след в Северна Каролина реших да вляза в света на банките и накрая се озовах в Ню Йорк, където се установих за по-дълго. Имах още една спирка, но за по-кратко в Лондон.
А в професионален?
Много изпълнителна. Работата във финансовите среди ме научиха на професионализъм. Благодарение на съвсем различната сфера, в която прекарах 15 години от живота си, си създадох навици в комуникацията с клиенти, които ми помагат да продавам изкуството си. Има много талантливи хора, които не знаят как да общуват с клиентите си или не могат да спазват крайните срокове, което е голям проблем в професионално отношение.
Какво за теб е фотографията?
Начин да представя това, което виждам. Фотографията е онази страст, която те кара да се чувстваш, че живееш на 300%. Винаги съм си мислила, че съм травъл фотограф, заради афинитета си към пътувания. След като започнах да се занимавам професионално с фотография, разбрах, че най-много обичам да снимам женската сила и красота. Причина за това може би се крие в това, че учих ренесансово изкуство във Флоренция. То е фокусирано точно върху женската фигура. Но с едно изречение – фотографията обединява в едно всичко, което обичам от живота – изкуство, мода, естетика, пътешествия.
Защо избра точно фотографията?
Фотографията ми страст от малка – още от дядо ми, който беше любител фотограф. Израснах покрай скици с човешки жестове, защото той беше професор по анатомия. Може би и това отключи в мен този фотогравски поглед върху детайлите. Дядо ми всъщност ми подари първия фотоапарат. Оттогава да снимам ми беше като бягство от стреса и проблемите. Никога обаче не съм си представяла, че мога да се издържам от това. Пробвала съм и да се занимавам и с други типове изкуство, но фотографията винаги е била част от мен.
Ти си пропътувала 18 държави, за да снимаш кърмещи жени за кампанията си в партньорство с Lansinoh. Би ли ни разказала малко за това си приключение?
Започна доста забавно всъщност. Една бивша моя състудентка, маркетинг директор в Lansinoh, ми писа във Facebook, че фирмата й си търси фотограф за мащабна кампания. Беше учудващо, защото не се бяхме чували години, но от профила ми видяла, че съм започнала да се занимавам с фотография. Когато се срещнахме, тя ми обясни, че си търсят, човек, който е пътувал много.
Кампанията беше фокусирана не върху продукта, а върху красотата на кърменето. Аз сама си избрах маршрута, единственото условие беше държавите да са разнообразни, за да можем да покажем, че колкото и различни да са жените и историите им, толкова и си приличат. Имах едва два месеца да обиколя всичките 18 държави. Пътувах сама, защото никой не се съгласи да се впусне в това приключение с мен. Имаше опасни места, които посещавах, особено в Южна Африка. Влизах в квартали, в които бели хора не влизат, но мен не беше страх, защото знаех, че с правилното отношение всяка ситуация може да бъде овладяна.
Има ли разлика в начина, по който различните общества приемат майките и кърменето?
Навсякъде майките и децата за обществото са нещо прекрасно. Това е универсално. Относно кърменето на публични места има различно мислене в зависимост от местните среди и обичаи. Има култури, в които показването на гърдата на публични места, е напълно ТАБУ. В Америка например има места, където е напълно прието да кърмиш на публично място, но отидеш ли в друг град или дори квартал, могат да те изгонят. По време на кампанията майката в Китай се срамуваше и трябваше да направя снимките буквално за 15 секунди. Също и в Истанбул - майката, която снимах, беше много прогресивна - на 42 г., забременяла инвитро, без да има мъж. Тя обаче ми каза, че мога да я снимам единствено в дома й.
Коя беше най-вълнуващата история?
Абсолютно всяка една история беше изключителна. Например майката в Аржентина беше на 42 г. с второ дете. Предишното й е от бивш съпруг, който на времето не й е позволил да се снима в подобна кампания. Това беше причина жената да бъде изключително развълнувана от моето предложение. С второто си дете на ръце, тя ме заведе в един „мачо“ бар, където до преди 20 години е било забранено да влиза жена. Така тя показа триумфа си над културните стигми.
Майката в Париж беше с дете на 4 месеца. Бебето беше много жизнено и се смееше през цялото време. По-късно разбрах, че има 3 операции на сърцето. Това, което още повече ме развълнува беше, че без притеснение майката няколко пъти ми го даде да го държа. Тя ми обясни, че за нея е важно детето от малко да се учи да бъде сред хора. По нищо не си личеше, че са преминали през нещо толкова тежко като операция на сърцето, защото и майката и бебето бяха много позитивни.
В Шри Ланка жените, които видях, по цял ден събираха чай. Отидох в село на племето тамя. Там хората са смятани за нисши, защото са вкарани от Индия като работна ръка, когато богати хора са искали да развият чаения бизнес в Азия. Хората са се раждали там и са умирали там - на плантациите. Виждах как с ръце като клещи жените берат по 14 часа на ден чаени листа, които са много жилави и твърди. Те раждат по няколко деца и издържат семейството, защото голяма част от мъжете не работят. Влизайки в селото, като по филмите всички се събраха, защото бели хора почти никога не стъпват там. След като снимах една майка с бебе им дадох някакви 30 долара. От благодарност преди да си тръгна жената ми целуна ръце и започна да плаче. Шофьорът ми обясни, че тя не плаче, защото съм й дала пари, въпреки че те щяха да й платят наема за 3 седмици. А затова, че съм й показала уважение към нея като човек - отишла в дома й, държала детето й и не ме е било гнус, че мирише. Чисто и просто за това, че съм я третирала като човешко същество. Този случай ме накара да се замисля колко малко е достатъчно, за да направиш едно човешко същество щастливо.
Повечето българи сме закърмени с родолюбие, но ми се струва трудно да го запазиш, когато прекараш твърде дълго време в чужбина. Ти си пътувала много, живееш в Америка, но това сякаш те е накарало още повече да обикнеш България. Как си обясняваш това?
Мисля, че всеки човек, който напусне родината си, започва да я вижда по друг начин. Сякаш спираш да приемаш всичко за даденост и го оценяваш повече. Когато напуснеш България, осъзнаваш какво безкрайно богатство всъщност е тя. Не мога да накарам никого на сила да уважава културата и историята ни, но това, което аз мога да направя, е да имам респект към тях. Колкото повече живея в чужбина, толкова повече оценявам корените си. Семейството ми даде любовта към образованието, изкуството, както и общата ми култура. Но също толкова са ме учили и съвсем случайни хора. Например една баба от с. Маргатина, която като малка ми показа какво е трудолюбие. Въпреки десетилетията работа, изписана по ръцете й, тя винаги е има силна позитивна енергия.
Продължава на следващата страница >>
Смяташ ли, че жената в днешното българско общество е силен образ?
В моето семейство всяка една жена е била силна. Приятелките ми също са силни личности. Но същевременно забелязвам, че започва да се оформя зависимост на жената към мъжа. Това ме прави много тъжна, защото смятам, че всяка една дама трябва да бъде независима, за да е щастлива. Бих припомнила на българките за разказите на Елин Пелин и Йордан Йовков например, където жената винаги е била упорит и силен образ. Дори и стожер на семейството.
Ти самата, като силна жена, сблъсквала ли си се с полова дискриминация в своето професионално развитие?
Винаги. Работила съм в среда, където високите позиции са доминирани от мъже. Винаги са се опитвали да ми пречат. Личеше си, че не им харесва фактът, че едно момиче прави повече или същите пари като тях или че знае повече. И това е масово.
Тази дискриминация мотивирала ли те е или те е спирала?
И двете. Когато бях по-млада и несигурна, съм си задавала многократно въпроса дали мога да се справя, щом този човек ми казва, че не мога. Имах началник, който отхвърляше всичко, което правех. Беше очевидно, че не му е приятно да вижда безгрижния ми живот. Затова ме обиждаше. Но аз винаги гледам позитивното. Това, което извадих като плюс от тази ситуация, е, че в последващи подобни случаи, когато някой ми е казвал, че не мога да се справя, аз отговарях „Е, пък мога!“ – точно по български. Според мен ако знаеш, кой си, който каквото и да ти приказва, няма значение.
По всички параметри ти си успяла жена. Но кое твое качество се дължи всичко, което си постигнала?
Това, че въпреки трудностите не съм се отказала от желанията и мечтите и съм продължавала винаги напред.
Какво е посланието, което искаш да оставиш на всеки, който вижда фотографиите ти?
Искам да им покажа, че красотата е навсякъде. Също - както всеки един кадър може да остане за дълго в съзнанието ти, така и всеки човек може да те научи на нещо ценно. Всеки заслужава респект и уважение без значение пол раса и т.н. Ако махнеш всички предразсъдъци и критики, виждаш, че красота наистина има навсякъде.
