Една лична загуба кара д-р Анна-Мария Николаева да се посвети на хуманната медицина. Необходимостта от динамика я отвежда в столичната Спешна помощ, където да изпитва професионализма си всеки ден и където освен всичко тя открива ново семейството – своя безупречен екип. За младата лекарка най-несравнимото чувство е, когато пациентът отвори очи и я погледне, след като опасността е преминала. Спасяването на живот – това е чудо! А благодарностите след това често достигат до д-р Николаева по неведоми пътища.
Д-р Николаева, какво ви накара да отдадете живота си на грижата и борбата за човешкия живот?
Започнах с ветеринарна медицина. Учих една година в университета в Стара Загора, след което в живота ми се случиха неприятни събития. Моят баща се разболя и почина. Тогава реших, че искам да помагам повече на хората и се пренасочих към хуманната медицина. Завърших Медицинския университет в Стара Загора с награда за отличници "Златен Хипократ".
Защо след завършването не потърсихте реализация в чужбина?
След дипломирането работих известно време в частна болница, но динамиката не е тази, от която имам нужда. Липсва адреналинът, който е налице в Спешна помощ. Медицината, която виждаме всеки ден. Тръпката. Работата ни е като един вид дори болестно състояние. Диагноза. Човек не може да си тръгне. Това е една страст, която трудно може да прегори. Призвание.
На какво ви научи работата в Спешна помощ?
Това, че всеки ден понякога може да е подарък. Всеки ден е различен и човек никога не може да знае какво крие утрешното слънце. Всяка смяна ме научава също, че често болестите книги не четат. Тъй като много от тривиалните клишета затова как протича едно заболяване към днешна дата не се случват така. Повечето хора страдат от дадени тежки заболявания, като те протичат много скрито или по различен начин. Затова постоянно се учим да работим в различни условия.
Какви случаи ви докосват?
Скоро имах такъв. На пръв поглед адресът беше "лек" - пациент над 60-те с просто прилошаване. Нямаше данни за нищо остро. На място обаче се оказа, че господинът е с долен миокарден инфаркт. Докато не го транспортирах до противошоковата зала на "Пирогов", така и не му казах, предвид факта, че в това състояние всяка емоция е изключително рискова. На 40-ата минута след контакта ми с болния, той вече беше в медицинско заведение. За късмет всичко мина гладко. И съвсем наскоро, на имения ми ден, господинът беше намерил телефона ми и със съпругата му ми се обадиха да ми благодарят. Бях щастлива, че съм била там и съм го спасила.
Често ли се случва да ви търсят, за да ви благодарят?
Имам три години трудов стаж. Понякога дори в трафика виждам познато лице, което не мога да се сетя откъде познавам, но човекът ме помни и ми благодари. Наскоро мой близък е пътувал в такси, а шофьорът се е оказал мой пациент, когото съм транспортирала миналата година. Той няма как да се свърже с мен, но споделя пред хората в колата добрите си чувства към мен и екипа ми. Това ми създава един душевен комфорт.
Изживявате ли по-особено диагнози и случаи, които ви напомнят за вашия баща?
Той почина от онкологично заболяване на белия дроб. Да, факт е, че когато посещавам такива пациенти, съм малко по-емоционална. Съпреживявам нещата.
Как ви се отразяват срещите със смъртта?
Да загубиш битката за живота никога не е лесно. Понякога се питаш дали си можел да направиш повече, ако си имал повече време. Най-лошото е, когато знаеш, че човекът ще си отиде, а ти си изцяло безсилен.
Имате ли загубени пациенти, които не забравяте?
Един от първите. Силна гръдна болка. ЕКГ образът не показваше данни за инфаркт. Още бях в екип с една страхотна мед. сестра и двете направихме всичко, което бе необходимо. Особен случай от медицинска гледна точка, интересен. Тъжната страна - млада дама с белодробна тромбоемболия, която за жалост не успяхме да спасим. Човек няма как да забрави такова нещо. Знаеш, че няма как да помогнеш и гледаш смъртта в очите. Пациентът е в съзнание, но си отива. И до ден днешен, когато мина покрай адреса, се сещам за станалото.
Ще работите ли на празниците?
Да. Когато се случи нещо и отидем в дома на хората, някак се стараем да създадем комфорт и за пациента, и за близките му, така че да не нарушим празника, но и да си свършим работата.
Как би преминала за вас идеалната Коледа?
Моето семейство към днешна дата е преди всичко в Спешна помощ. Екипът ми е страхотен. Шофьорът Светлозар е трета степен парамедик. С него работим заедно от две години. И страхотната акушерка и парамедичка - Йоанна Георгиева, с която сме от около година. Тя имаше здравословни проблеми, но се възстановява и я очакваме с нетърпение да се върне. Задружни и сработени сме. Винаги, независимо колко е кризисна ситуацията, знаем кой какво трябва да свърши и запазваме хладнокръвие. Те винаги са готови да ми помогнат и знаят от какво имам нужда. Благодарна съм им, че най-вече ме търпят, защото съм много взискателна. И съм им благодарна, че са такива прекрасни хора. Когато сме спасили N брой човешки животи, независимо дали е Коледа или Бъдни вечер - това е бил най-хубавият ден и най-хубавото дежурство.
Била ли сте свидетел на чудеса в работата си?
Да спасиш живот е чудо като цяло. Ние правим малки чудеса всеки ден. Много често пациентите търсят медицинска помощ в последния момент. И тогава, когато си свършим работата и видим резултатите, няма такова удовлетворение. Чувството е неописуемо. Адреналинът е стигнал до небето, когато пациентът отвори очи и може да те погледне – спасен.
Случвало ли се е да плачете след смяна?
Да. Защото все още има проблеми в системата у нас, които трябва да бъдат променени. Едно размотаване на пациенти - от клиники в клиники и от болници в болници. Понякога се чувствам безсилна и обезверена, че няма как да помогна повече.
Попадали ли сте в опасни ситуации?
Имало е. Първият ни адрес със Светлозар беше такъв. Пациентът не знаеше за нашето пристигане и тръгна да скача върху мен буквално. За късмет, нещата се разминаха благополучно. Директно насилие към мен не е имало. Може би съм имала ангел-хранител досега.
Понякога страхувате ли се?
Нямаме време и право на страх. Първата ми смяна като самостоятелен лекар беше на 31 декември 2016 г. В София имаше много малко екипи и ужасно много повиквания. От 10 до 14 имах 8-9 адреса - тежки и застрашаващи живота случаи. Вечерта бях изтощена физически. Няма как.
Как се освобождавате от напрежението през свободното си време?
Последните месеци най-често прекарвам с близките си. Разходки с кучето. Декупаж - нещо, което ми тренира нервите. Налага ми се да съм търпелива и такива фини манипулации като декупажа ме тренират добре. Интересното е, че в личния си живот съм доста избухлива, но на работа всички се чудят как успявам да запазя винаги един прекрасен и добър тон.
Още ли имате обеца на езика и продължавате ли да изненадвате пациенти с нея?
В последно време имам пациенти, които в мига, когато отворят очи, ми правят комплименти. Наскоро една дама с инфаркт на улицата, по пътя бе стабилизирана, погледна ме и само каза: "Докторче, колко си симпатично!"
Докога се виждате в Спешна помощ?
Няколко пъти се замислях по въпроса, но, честно да ви кажа, не мога да си тръгна от Спешна помощ. Никога не знаеш какво ще се случи - дали ще те посрещнат вежливо или с нож. Но въпреки това – всичко, което ми дава, е несравнимо. Не бих го заменила за нищо. Удовлетворението в края на деня. Да се прибереш и да знаеш, че така си работил, че да можеш да спиш.
Какво бихте си пожелали като промяна у хората?
Смятам, че хората трябва да са по-добри един към друг. И по-отговорни към здравето си. Да не търсят лекарска помощ на късен етап. Да имат повече вяра в нас - лекарите. И да разберат, че ние също сме хора. Спешна помощ разполага с определен капацитет. Това е апел към тези, които злоупотребяват с нас. Защото, докато някой ни вика за болки в гърлото и температура, някъде там нечий живот е в опасност и има нужда от помощ.
