Вярвате ли, че една верига от писма може да постигне чудеса? Мислите ли, че в забързаното ни технологично ежедневие имаме нужда да спрем и да се замислим за истински ценните неща в живота ни? Търсите ли книга, която да ви изпълни с надежда, да придаде топлина и уют на наближаващите зимни дни и да ви подари няколко предпразнични усмивки? Ако сте се познали поне в един от тези въпроси,прочетете „Зимата на нашите писма“ от Анхелес Доняте. Ето какво ви очаква сред страниците на романа, който излиза на 20 ноември от издателство "Хермес".

Зимата пристига в планинското селце Порвенир и донася със себе си лоша новина. Заради липса на писма пощенската служба ще бъде закрита, а персоналът – преместен. Есемесите, електронните писма и чатовете са спечелили още една битка за модернизация на живота. Сара – единствената пощаджийка в селото, се е родила и живее там с трите си момчета. Прекарва много часове със съседката си Роза – жена на осемдесет години, която е готова на всичко, за да й помогне. Но какво може да направи една старица, за да спаси Сара?

Нещо толкова обикновено като това да напише писмо, пазено в сърцето й цели шейсет години. А когато останалите жители на селото я последват, може и чудото да се случи. В „Зимата на нашите писма“ Анхелес Доняте доказва старата максима, че заедно сме по-силни. Чрез всяка от историите на колоритните герои виждаме как и най-малкото действие в положителна посока може да доведе до големи и важни промени. 

Книгата не се обявява срещу технологиите, а показва, че не е толкова важно как ще изберем да си комуникираме – с есемеси, имейли или писма, по-ценното е съобщението, което предаваме, и усещането на свързаност, което общуването ни носи. Да бъдеш част от нещо по-голямо, да знаеш, че някъде някой е щастлив благодарение на теб и твоите думи... Какво по-подходящо време да си припомним всичко това от наближаващите коледни празници? 

В романа ще откриете прекрасни цитати, но има един, който най-добре представя силата на историята:

След повече от сто години Порвенир ще остане без пощальон. От столицата твърдели, че не обичаме да изпращаме, нито да получаваме писма. Как смеят! Не бих те занимавала с това, ако не беше по силите ти да помогнеш на Сара и на селото ни. Как би могла ли? Много просто, както го направих аз: напиши писмо. И го изпрати на друга жена от селото. Макар да ти е непозната, сподели с нея няколко минути от деня си. Да изградим помежду си верига от думи, толкова дълга, че да стигне до столицата, и толкова здрава, че никой там да не успее да я разкъса.

Завинаги твоя.

Обичам те,

Роза

Анхелес Доняте е испанска писателка и журналистка. Родена е в Барселона и е изучавала журналистика, а днес работи като мениджър комуникации за различни бизнес организации и в сферата на образованието. В свободното си време Доняте се занимава с доброволческа дейност, като обучава възрастни хора да четат и пишат. Следва интервю с Анхелес Доняте за писането на писма и надеждата, която носят думите.

Как се роди идеята за „Зимата на нашите писма“?

Пиша писма от дете. Баба ми живее в град на 300 км от Барселона и е глуха. Затова започнах да й пиша и все още продължавам да го правя. Изпращам й писма, картички, пожелания за Коледа... Всъщност това бяха първите ми писателски опити. Един ден, докато чаках на опашка в пощата, се замислих какво би се случило с пощенските служители, ако всички ние спрем да си изпращаме писма. Институция, която е съществувала повече от 5000 години, е напът да изчезне. Тази идея ме вдъхнови да напиша книгата и да вплета още една тема в нея – за силата на малките жестове и солидарността. 

А какво бихте посъветвали човек в позицията на Роза, който трябва да напише писмо, отлагано с години?

Напишете го! Нямам по-добър съвет. Не знаем какво ще последва, но при всички случаи ще е по-добре от нищо, от мълчанието, от бездействието. В крайна сметка съжаляваме само за нещата, които не сме направили, нали?

Всъщност в книгата освен писма, има и поеми, афоризми, цитати, препратки към различни автори и произведения и дори читателски клуб. Книгата прилича по-скоро на обяснение в любов към словото и писането. Търсехте ли този ефект?

Разкрихте ме! Наистина исках чрез романа да покажа обичта си към писането. Книги, писма, поеми, разкази за любов и болка, уморени стари творци, дебютиращи поети, домакини, които едва успяват да напишат едно изречение без правописни грешки... Думите не принадлежат на никого, те принадлежат на всички. А в основата е желанието да споделиш част от живота си чрез хартията и мастилото.

Имате ли любимо място, където да пишете?

Всяко място с достатъчно светлина ми върши работа. Нямам конкретно предпочитано пространство, всичко зависи от задачите ми за деня. Понякога пиша в дневната вкъщи, друг път в библиотеката или в някой бар... Но стига да имам възможност, обичам да съм сред природата, когато творя.

А има ли някоя интересна история, свързана с писането или със срещите с читатели, която да ни разкажете?

Моите книги ме дариха с безброй прекрасни случки и запознанства с много хора от различни краища на света. Например, докато пишех за една чилийска неправителствена организация, разбрах, че в близката болница има младо момиче, болно от рак, което е поискало да му изпратят книгата ми „Зимата на нашите писма“ заедно с творби на Едгар Алън По и Исабел Алиенде. Бях в Чили по чиста случайност и реших да посетя момичето. Прекарахме цял следобед в разговори за литературата, за живота... Друга много впечатляваща среща се случи по време на една от първите премиери на книгата. В края на събитието един мъж дойде да ме поздрави и ми каза, че е четвърто поколение пощальон. Сподели с мен, че единственото наследство, което ще получи от майка си, е прощално писмо, написано от баща му по време на Гражданската война, в навечерието на неговата екзекуция. Това писмо било едно от най-ценните притежания на семейството. Нямаше да получа възможност за подобни специални срещи, ако не пишех книги.

Представете си, че трябва да напишете писмо в бутилка. Какво послание бихте оставили, знаейки, че един ден някой непознат може да го получи?

"Който и да си, където и да си, знай, че си обичан!" Мисля, че няма по-важно послание от това.

Прочетете откъс от "Зимата на нашите писма" от Анхелес Доняте.

– Кому е притрябвал пощальон в свят, където не се пишат писма? – попита Сара, като провлачваше извънредно бавно натежалите от поражение думи.

Тъжният й, изнищен глас продължи да се носи, като предхождаше някаква гъста тишина, която бързо изпълни всяко кътче.

На Роза, съседката, в този миг й се стори, че зимата тъкмо настъпва в селото и в сърцето й. Загледа се във фаянсовите плочки по кухненските стени, някои от които вече поолющени. Вторачи се в малкия шкаф, където държеше тенджерите и чиниите. После отмести поглед към килера, който Сара й беше помогнала да напълнят. На нейните осемдесет години в определени дни не й достигаха сили за толкова всекидневни неща.

Отнесена в мислите си, старата жена лъскаше двете златни халки, които държеше в почти прозрачната си лява длан. Винаги щом предусетеше, че нещо няма да й се понрави, се вкопчваше във венчалните пръстени, за да намери покой. Твърдо вярваше, че нейният Абел я съпровожда и й вдъхва сили от мястото, където се намира.

– Ама Сара... – отрони Роза – сигурна ли си, че...?

Не посмя да довърши въпроса, защото се побоя от отговора, който тъй или иначе я застигна.

– Ще затворят пощата в село Порвенир. Заявяват, че ще ме изпратят в столицата веднага след Коледа. Викат му преразпределение на средствата, снижаване на разходите, знам ли и аз какво... Нещо такова пишеше в електронното писмо, което ми пратиха от централата.

Два месеца, помисли си старицата.

– Това е удар под кръста, та аз съм почти на четиресет и имам три деца – добави по-младата. – Израснала съм в това село, тук са родени децата ми. В селото сме едно голямо семейство. Преместят ли ме, всичко се променя.

Пощаджийката зарея поглед през прозореца. И тогава, сякаш говореше сама на себе си, прошепна:

– Ще се побъркам из улиците на големия град, но нямам друг избор, трябва да приема преместването. Четири гърла имам да храня.

Роза погледна часовника на нощното шкафче. Беше почти полунощ. Откакто Сара се бе прибрала вкъщи, сърцето на старицата биеше лудо. Усещаше ударите му в слепоочията си и не можеше да заспи.

Вече си беше направила два силни липови чая. Следваше съветите на лекаря и бе вечеряла само лека супичка. След това бе измила чиниите, бе накиснала лещата за следващия ден и бе сгънала чистите дрехи. 

Ала никое от тези занимания не успяваше да изтрие от мислите й лошата новина – щяха да преместят съседката й! Колкото и да се мъчеше да си я представи далеч от село Порвенир, не успяваше. „Селото си няма нищо забележително: нито параклиси от предримската епоха, нито герои от борбата за независимост, но си е наше“, помисли си Роза, докато тършуваше в гардероба за торбата с ръкоделието си. А това й се стори достатъчно основание да го обича.

Порвенир представляваше лабиринт от камъни и шистови плочи, населяван от има-няма хиляда души, като се изключат обитателите на дузината къщи, разпилени из околните ливади. Съвсем отскоро обръч от модерни предградия се инатеше вкупом да ги задуши. За Роза новодошлите бяха някакви непознати. Уверена бе, че са прелетни птици, домъкнали със себе си високоскоростния влак и спекулациите с недвижими имоти.

„Как е възможно Сара, моето момиче Сара, да си тръгне преди тях?“, питаше се тя.

Тогава си спомни деня, в който Сара се беше родила. Валеше обилен сняг.

Някой почука на вратата. Съседът от горния етаж с пребледняло лице. Едва преди броени месеци се беше настанил, за да работи като пощальон. Отчаяно й сподели, че жена му вече ражда, а лекарят нямало да пристигне навреме. Роза огледа ръцете си, но осъзна, че няма избор.

„Двете с майка ти те извадихме на белия свят – обичаше да казва тя на Сара, докато беше още малка. – Баща ти припадна при първата капка кръв, а докторът пристигна, когато вече те бяхме измили.“

Тя, бездетната жена, чрез този миг се доближи най-много до изживяването да стане майка.

Роза усети как страхът я прерязва. Настани се на креслото в хола и се вкопчи в дръжките му. Сред мъглявите й мисли се избистряше все по-отчетливо едно прозрение – преместеха ли Сара, тя оставаше сама в тази къща.

Потрепери само като си го представи.

За първи път спа там през първата си брачна нощ с Абел.

Къщата представляваше строга и здрава каменна постройка в цвят охра. Строителят си беше позволил само една волност – ветропоказател с формата на сова от ковано желязо. „Птицата на мъдростта“, обичаше да повтаря съпругът й.

На приземния етаж се намираше гаражът. На първия етаж живееха те, а на втория – свекъра и свекървата. След смъртта на родителите си мъжът й наследи къщата. Когато разбраха, че никога няма да имат деца, решиха да дават под наем опустелия горен етаж. Няколко месеца по-късно там щеше да се роди Сара.

Щастливи години за Роза.

Спомените почти заглушиха сърцебиенето й. Топуркането на момиченцето по стълбите между двата етажа, игрите на карти в събота, клюките, докато простират праните чаршафи на тавана, летните им екскурзии за бране на къпини. А после сватбата на Сара и раждането на първото й дете, след това на второто и на третото.

Докато един ден, съвсем неочаквано, настана мрак.

Абел загина в автомобилна катастрофа.

Скоро след това мъжът на Сара изчезна, като я остави сама с трите деца и с куп неплатени сметки. Родителите й се разболяха от безсилие пред нещастието на дъщеря си. А Роза обичаше да казва: „Сара, така както ти помогнах да се родиш, помогнах на майка ти да умре“.

Лека-полека радостта на трите хлапета запълни пространството, опразнено от други хора. Сара и Роза привикнаха със загубата си и си извоюваха спокойствието, което изпратеният от столицата имейл заплашваше да разруши.

Захвана се да плете в търсене на спокойствие, което й се изплъзваше. От бримка на бримка Роза неспирно превърташе в мислите си все същото. Как ще се справят Сара и децата далеч от Порвенир, далеч от поляните и жителите му? И макар да се чувстваше като егоистка, че в подобен момент мисли за това, се питаше и как би се справила тя без тях?

Внезапно изпусна иглите за плетене в скута си. Нова тревога я изпълни наред с предишните. Щом местеха в града единствения пощальон на селото, значи щяха да затворят пощенската служба, която работеше повече от сто години. Стори й се, че над селото е надвиснала угроза с апокалиптични измерения. Всички спяха, неподозиращи за бедствието, освен нея, горката разсънена старица, а тя не можеше да стори нищо, за да го предотврати.