Поля Павлова е страстен пътешественик и фотограф. А най-хубавото е, че умението й да снима се съчетава и с талант за писане. Пътеписите й с дължина на среднодълъг Фейсбук пост са концентрат с качеството на художествена литература.
С нейно разрешение публикуваме снимка и текст за магичната махала Мумджидам в Родопите, която мнозина наричат кралство.
"След няколко часа ход сред дивотията на планината, 4-5 сесии градушка, гръмотевична буря, светкавици, пороища – ранният следобед на вчерашния ден ме заварва в изоставена плевня насред вълшебното кралство Мумджидам.
Събличам прогизналите дрехи, обличам последните сухи и се пъхам в спалния чувал. Задрямвам седнала сред сено и овча вълна, сънувам, будя се – поглеждам през прозорци без стъкла – отляво Гяур махала, отдясно Саръ кая, напред мъгли и изпарения, вратата отворена – подухва свеж, студен вятър, умил лице в дъжда. Нагласям качулката на чувала, заспивам и сънувам. Събуждам се – планината е забулена в бяло, бялото бърза нанякъде, прилича на булка беглец. Открива се късче синьо небе – Райко пробива, подиграва ми се набързо: „АЗ ЛИ?? Аз ли да се отцепя от другите и да прогизна, ай чау“, скрива се отново зад синьо-сивите облаци. Пак задрямвам, пак сънувам. В просъница усещам миризмата на тор и животни, сещам се за телето, което сутринта ближеше росата от палатките ни и се чудя същото ли е, което съзерцаваше в благоговение снощния залез.
Окончателно се будя от студ, преценявам, че останалите отцепници липсват от плевнята поне от половин час, когато Бахтияр ни покани на кафе. Ставам, обувам си мокрите обувки, пъхам под мишница надеждата за огън в сараите на домакина ни и поемам към съседната каменна къща. Единствената обитаема. Отварям вратата и веднага ме лъха топлото. Аверите отдавна се сушат край кюмбето и смучат кафе на сладък мухабет. Озъртам се. На прозореца – кутия с вафли, радио на батерии, нокиа с фенерче, радиостанция и куп дреболии. На стената – газениче, в другата стая по пода се сушат билки, под гредореда са натрупани нацепени дърва. Бахтияр е седнал на скромното си легло и от време на време пъха дърво в печката и пуска по някоя история. Като тая, дето в седми клас попаднал между две влюбени мечки на отсрещната могила, ама някак оцелели и той, и кучето му. „На другия ден – вика - картина има, ама звук – йок“. Загубил си говора.
Благодарихме хиляди пъти за топлата печка, а всъщност благодаряхме на Бога за топлата му необятна родопска душа."
Още снимки от Поля Павлова ще намерите в нейния Инстаграм профил.
