Всичко беше решено. Криза е и в работата бяхме минали на оптимизации. Щяха да „оптимизират” двама, трима и знаех, че единият съм аз.

Беше към 8 сутринта. Бяхме се събрали с колегите в кухнята на офиса и си правeхме българска закуска от 7 цигари с 2 кафета. Към 9 часа, когато бяхме обсъдили десетина колеги и 4 международни теми, се чу някакъв тътен. Приличаше на малък исландски вулкан. Всички се спогледахме и се разбягахме по работните си места. Шефката влезе в офиса. Името й е Маргарита Тачерова, ама ние й викахме Желязка. Тя беше винаги стилна в облеклото си и безупречна в бизнес етикета. А в поведението си - строга като Ноле Джокович на финал. Умело разплакваше и мъже, и жени, и смесени двойки. Уволняваше със замах, нареждаше и вземаше решения като о.з генерал.

След това събитията се развиха светкавично.

9 часа
Вик „Къде ми е кафето?” прозвуча от шефския кабинет. Сигурен съм, че Боримечката е викал по-тихо. От тоналността на викането, разбрах, че Желязка е в ПМС. Гадно…Знаех , че като е в ПМС (прекалено много й се спи), сме обречени. Една от секретарките излетя към кафемашината със скорост, близка до бягащия на 4-ти пост в щафетата на Ямайка.

10.30 часа
Шефката вече беше изхабила батерията на смартфона си от 30-тината бизнес разговора, беше поискала 7 справки от днес за вчера, разгледала беше високоскоростно 2 икономически всекидневника, 5 анализа и един бизнесплан. Между вестниците и анализите навика леля Мичи - чистачката, та милата 5 минути не спря да заеква… Докато чистачката пелтечеше, Желязната се зазяпа във FOREX.

12 часа
Привика мениджърите на отдели. Взеха по едно успокоително и по една папка, и се занизаха към кабинета й, тихо, в индианска нишка, като засрамени маи на 22 декември миналата година. Знаех, че говорят за оптимизации и ще решават съдбата ни. Една капчица студена пот с температура около 7 градуса, бавно се придвижи отгоре надолу по лицето ми. Облизах я и ме обхвана някаква обяснима тъга.

14.30 часа
„Началството”, т.е мениджърите, излязоха от стаята оклюмали, сякаш бяха яли десерт със салмонела. От кабинета на Желязната проехтя заповед - „Кузман и Ташо при мен!” Започна се, настана време офис разделно! В офиса се възцари тягостна тишина, гъста като мъгла над воден басейн. Колегите влязоха с изправени и излязоха, след 5 минути, с наведени глави. Кузи подсмърчаше, а Ташо си бършеше окото с ръкава.

16.00 часа
„Карабеееееебов!” Името ми проехтя по коридора. В кабинета й беше топло и уютно. В погледа й – топлината и уютът ги нямаше. Спря очите си върху моите и усетих, че ме пронизва радиация от 3-4 милирема, като при зъбна снимка.
Изстреля първия си въпрос в нейн стил, безкомпромисно:

- От колко години работим заедно?

- От началото на фирмата…

- Значи е време за промяна, а Карабебов?

- Еми… промълвих, като загубил се в джунглата, пълничък турист пред племе канибали.

Настана неловко мълчание. Успях да намеря една точка в стената и почнах да си я гледам без интерес.
Каза:

- От днес ти ставаш главен мениджър!…и се разплака - Аз напускам!

Една муха летеше из стаята. От изненада я глътнах. Беше безвкусна.

- Трудно ми беше да се правя на желязна - продължи тя. - Всеки път плачех, когато трябваше да уволнявам. Всеки път, като Ви давах задачи, страдах…Исках да Ви прегърна и да Ви нахраня, а не да Ви командвам. Предпочитам Фасул пред Форекс… не, не е за мен тази работа. И всичко това, защото татко искаше момче…

Извади от чантата гоблен и започна да бродира. После ме прегърна, бродирайки, и ми каза, че през годините много сме я изтормозили и да внимавам с колектива. Сега разбрах, че зад суровата външност се криела мека душа…

Стана ми ясно защо и мениджърите, и Кузи, и Ташо бяха с наведени глави. И на тях им е било тъжно за Желязка.
Тя ме остави в новия ми кабинет и излезе сякаш нищо не се беше случило. Когато трябваше, Желязка беше желязна. А пък аз трябваше да проведа телефонен разговор. Спешно ми трябваше телефона на Мел Гибсън. Исках да го питам, успя ли да разбере "Какво искат жените", защото аз за толкова много години, не разбрах!