След 50 книги в различни жанрове и 35-годишна писателска кариера Уни Линдел, един от най-големите норвежки автори в криминалния жанр заедно с Том Егеланд и Ю Несбьо, най-сетне дебютира в България. Тя е двукратен носител на най-престижната награда за криминален роман в Норвегия – „Ривертон“ (1999 и 2018). За същата награда е номиниран романът й „Знам къде живееш“, който излезе на български в издание на „Книги за всички“.
Това е елегантен и силно въздействащ трилър, който притежава характеристиките на литература от най-висока класа – емоционален стил, психологическа достоверност, увлекателен и непредсказуем сюжет, герои, които те карат да съпреживяваш, да страдаш, да се страхуваш, да мразиш и да обичаш с тях.
„Знам къде живееш“ е изпълнен с убийствено напрежение и обрати роман, в който полиция, престъпници и жертви се надпреварват с времето, а залогът са човешки животи.
Шестгодишната Туна е изчезнала без следа. Случаят е останал неразрешен. Петнайсет години по-късно ръководството на полицията предприема действия относно подобни неразрешени случаи. Изчезването на Туна е поверено на полицейската инспекторка Мариан Дале, която продължително време се е възстановявала от психологическа травма и изгаряния, причинени й по време на криминално разследване, в процеса на което престъпникът я е вкарал в камера за кремация и тя едва е оцеляла.
Подновяването на случая е последвано от страховит опит за отмъщение. Няколко мъже са отвличани, измъчвани и убивани.
Ани, майката на Туна, от петнайсет години живее с мъката по изчезналата си дъщеря. Един ден сега тя открива в стаята за почивка на персонала в психиатричната клиника, където работи, Библия, а в нея – списък с имената на мъжете, които са отвлечени и убити. Следващото име е на известен съдия от Върховния съд.
Никой не разбира ужасяващата връзка между събитията, докато не става твърде късно.
Самата полицайка Мариан Дале се озовава в капан с опасен враг. И ето че една вечер той идва в дома ѝ.
„Знам къде живееш“ е шедьовър в криминалния жанр, а Уни Линдел – една от най-добрите в него. Романът показва как ужасни събития от миналото могат да имат разтърсващи последици в настоящето.
Уни Линдел (1957) е един от най-продаваните писатели в Норвегия благодарение на криминалните ѝ романи, които са сред най-превежданите и са продавани в милиони екземпляри по света.
„Героите на Уни Линдел живеят, обичат и убиват с фантастична прецизност и финес!“ – е характеристиката им, направена от шведската кримиавторка Лиза Марклунд, прочута с тандема си с Джеймс Патерсън.
Следва откъс от романа.
„Знам къде живееш“ (Откъс)
Ани, майката на изчезналото момиче, поглеждаше бързо през рамо, усещайки как леденият вятър се забива в кожата под деколтето на блузата й като игли. Забеляза, че се клатушка леко. Алкохолът беше замъглил ума й. Загърна се по-добре с палтото. Издигащите се високо над нея сгради бяха потънали в мрак, като светеше само през няколко прозореца. Паркингът беше почти празен. Спря, извади си телефона и набра номера на Мариан, полицайката, но тя не й вдигна.
Около болницата цареше пълна тишина с изключение на един найлонов плик, който се носеше бързо към нея. Дълго чака Мариан да вдигне, а накрая прибра телефона в чантата и продължи нататък. Бе й казала, че винаги можела да й се обади, но сега не отговаряше.
Беше й студено на краката – да носиш тънък чорапогащник си имаше цена, въпреки че беше сменила обувките на високи токчета с ботуши. Реши после да си поръча такси. Погледът на Маргрете, колежката й и явно вече бивша приятелка, когато беше разбрала, че е познала почерка на брат й и е събрала две и две, й беше разкрил всичко. Именно заради него вървеше там сега, твърдо решена да открие отговори в архивите.
*
Маргрете се скри за малко зад една кола и видя как Ани погледна през рамо на няколко пъти, а веднъж спря и се обърна изцяло. После се обади на някого, но не й вдигнаха, така че постоя за момент на едно място, клатушкайки се леко, и продължи нататък.
Маргрете беше намерила информацията за насилниците в архивите веднага след като полицията бе казала на Ани, че щели да подновят разследването на случая ,,Туна“. Следователката, на която го дадоха в крайна сметка, Мариан Дале, на пръв поглед не изглеждаше особено представителна, но се оказа, че има остър ум. Само Ани да не беше намирала онази проклета бележка с имената, която тя толкова безотговорно беше изгубила – сигурно това се беше случило. Сега написаното представляваше опасно доказателство, защото приятелката й го бе намерила преди убийствата на Юнер и Скавениюс. Ако брат й разбереше колко безотговорно беше постъпила, щеше да я убие. Всичко трябваше да приключи сега. Само още няколко минути.
*
Ани спря за момент пред главния вход на сградата, където работеше. Студът се беше впил в големите дървета покрай алеята. Нямаше да отиде в своето отделение.
През осветените прозорци в коридора видя как нощният пазач влиза в стаята за дежурния персонал и затваря вратата, а после погледна през рамо: нямаше никой. Отключи главния вход и тръгна право нагоре към центъра за детски и юношески заболявания.
*
Мариан остави торбата на твърдата, побеляла трева и включи фенерчето, при което струята светлина образува кръг, приличащ на НЛО насред мрака. Насочи го към тюркоазената пейка, която беше стояла там през всичките тези години; де да можеше да говори.
Погледна към плашилото и земята зад него. След изчезването провели издирване с кучета и на няколко пъти разровили някои места, но не открили труп. Миртел Хауг вероятно беше изчакала две седмици и после я беше заровила. ,,Дълбока дупка зад плашилото“; всичко това й звучеше откачено.
Изведнъж чу пукане, сякаш ледът, покрил кална локва, се беше пропукал и рязко се обърна: да не би да идваше някой? Кучето започна да души въздуха и накрая тихо заръмжа. Мариан освети черните клони и стволовете на дърветата наоколо, а после провери и отвореното пространство: нямаше никой. И все пак не можа да се отърси от чувството, че някой стоеше зад едно от дърветата и я наблюдаваше. Пистолетът беше в жабката.
*
Ани продължи да се рови из базата данни, като написа в едно поле ,,доклади от разговори с близките“. Тези мъже не бяха жертви и Андреас Линдеберг вероятно също беше мъртъв. Откъм вратата се чу шум и тя рязко се обърна натам.
Маргрете бутна вратата и влезе в кабинета, при което всичката кръв се качи в главата на Ани и й стана топло. После приятелката й пусна горната лампа и белотата на кабинета изпъкна.
– Какво става, Ани? – поинтересува се тя с необичайно тънък глас. Палтото й беше закопчано накриво, а краката й изглеждаха големи в тези ботуши.
После затвори вратата, а Ани машинално посегна към врата си с две ръце, съсредоточавайки се над дишането си. Накрая ги върна на клавиатурата и излезе от базата данни, при което екранът потъмня.
– Аз… трябва… да довърша един доклад – излъга тя. Сърцето й биеше лудо и не можеше да успокои дишането си.
– Сега, в кабинета на Дан? – учуди се Маргрете и заобиколи бюрото. – Какъв доклад? – поинтересува се тя, вглеждайки се в нея. – Защо седиш тук на тъмно и криеш какво правиш?
– Нищо не крия – отрече Ани и чукна един молив в бюрото.
Маргрете попита със съвсем друг, по-дълбок глас:
– Какво всъщност правиш, Ани?
След това взе листа, смачка го на топка и го пъхна в джоба си.
Ани преглътна и я погледна спокойно.
– Нищо, Маргрете – увери я тя, след което си закопча палтото и взе чантата от земята, приготвяйки се за тръгване.
– Какво всъщност правиш? – повтори приятелката й.
Ани затвори очи и после ги отвори.
– Просто потърсих информация за един пациент.
– Кой?
– Андреас Линдеберг, осемнайсетгодишното момче, което изчезна…
*
Мариан стана, залитайки на крака, и й се наложи да преглътне няколко пъти, за да не повърне. Огледа се наоколо няколко секунди, а после хвана лопатата, застана на колене и внимателно повдигна костите: удължени къси, ребра и накрая нещо малко по-голямо, жълто-кафяво и лъскаво като слонова кост. Защото хората са просто едни от многото живи твари… Знаеше, че трябва да остави тази работа на криминалистите, но махна калта от малкия череп. В него имаше пукнатина, която тръгваше от върха и се спускаше надолу по челото. Тя се вгледа в леденостудените си, кални пръсти така, сякаш ги виждаше за първи път, и изведнъж я обзе спокойствие. В следващия миг обаче усети парене в очите и от устните й се изтръгна плач: беше открила Туна.
