Наташа е собственичка на очарователен малък магазин за цветя в пленителното селце Уилоубрук. Тя харесва новия си живот и планира да купи къщата, в която е живяла като дете. Всичко върви по план до момента, в който изневиделица се появява Люк.
Той никога не е споделял на семейството си, че се е развел с Наташа и ѝ прави предложение, на което тя трудно може да откаже. Сделката включва две седмици в зашеметяваща къща с омагьосваща градина във френския Прованс. Но има условие... Двамата трябва да се преструват на щастливо женени. Златисто слънце, опияняващо вино и топли спомени. Ще съживят ли магнетичните лавандулови полета и Лазурният бряг старата искра между двамата?
Софи Клеър е израснала във Великобритания. Носител е на множество награди. За нея да бъде писател винаги е било мечта. Тя прекарва дните си в създаване на вълнуващи любовни истории в слънчевия Прованс.
Следва откъс от романа й „Тюркоазени лъчи и ароматно вино“ (224 стр., 16 лв.).
ПЪРВА ГЛАВА
Когато влезе, Наташа махаше бодлите на една розова като маршмелоу роза. Звънчето на вратата издрънка, тя вдигна очи и за малко да се усмихне, но… на прага стоеше Люк.Усети леден полъх, макар да беше топъл юнски ден. Сърцето й заби учестено. Той беше висок, широките му рамене изпълваха рамката на вратата, а тъмните му очи не издаваха никакво вълнение. Тя преглътна буцата в гърлото си. Деби си беше тръгнала и беше сама в магазина.
- Радвам се да те видя, Наташа – рече той и се приближи.
Увереният му глас беше дълбок и плътен като тътнещия звук на задаващо се земетресение.
- Люк? – възкликна тя, като не можа да прикрие изненадата от появата му. Не се бяха виждали… три години! – Какво те води насам?
Той огледа магазинчето – от слънчогледите до герберите, – а тя се запита как така се беше озовал в селото и в цветарницата й. Гледаше я проницателно и погледът му подсказваше, че не е минал случайно.
- Е, поне си дай вид, че се радваш да ме видиш.
Наташа не биваше да показва, че е неприятно изненада, нито пък че се вълнува. Трябваше да се прави на безразлична.
- Не те очаквах, затова реагирах така. Защо не се обади, преди да дойдеш?
Беше се променил едва забележимо – бръчици около очите, прошарени кичури над ушите. Все още беше хубав, а и непринудено елегантен с кремава тениска и джинси. Наташа се притесни, че Люк едва ли би одобрил небрежния й и ексцентричен вид. За малко да скрие лакираните си в светлосиньо нокти с изрисувани маргаритки. Но какво ли значение имаше как ще я възприеме – времето, когато се стараеше да му се хареса, беше отминало.
- Нямах време да ти се обаждам. По-бързо беше да дойда.
Наташа се намръщи. Толкова много време ли щеше да му отнеме да звънне от влака, колата или откъдето и да е другаде!
- Да не би да ти е потрябвал спешно букет?
Той поклати глава и устните му потрепнаха в сдържана, ала невероятно сексапилна усмивка, която би подействала на всяка жена.
- Не ми трябва букет. Дойдох да говоря с теб.
Тя остави розата, която стискаше с две ръце. Какво означаваше това? Странно, но изведнъж си спомни една гореща сцена – двамата в леглото, голи…
- Недоумявам за какво.
- Имам нужда от помощта ти.
Гледаше я все така настоятелно и Наташа изпита и гняв, и страх от онова, което предстоеше да чуе.
- Аз съм бившата ти съпруга и бившите съпруги обикновено не са сред онези, които помагат, нали?
- Не бих те молил за съдействие, ако не се налагаше. Освен това ти имам доверие - нищо, че си бившата ми съпруга.
Той изглежда смяташе, че може лесно да я манипулира, но бръчките около очите му издаваха умора и тревоги, пък беше и доста блед. Наташа загрижено попита:
- Какво се е случило? Надявам се, че не си преследван от полицията.
Съжали за шегата, но не знаеше какво да каже, тъй като беше смутена и объркана от внезапната му поява и от отчаянието в погледа му.
- Може ли да поговорим някъде? – попита Люк.
- Ще затворя по-рано, но ще говорим тук, в магазина – заяви тя.
Макар да беше бившият й съпруг и да се отнасяше предпазливо към думите му, Наташа все пак изпитваше жал към него. Заключи цветарницата, обърна табелката на „Затворено” и застана зад тезгяха, където се чувстваше по-сигурна. Бяха изминали три години, но присъствието на Люк продължаваше да й действа обезпокоително.
- Баща ми е болен – подхвана той. – Много болен.
- Съжалявам – рече искрено тя, макар да не се беше запознавала с родителите му.
- Сърцето му е доста зле и следващите няколко дни са критични за живота му.
Наташа се зачуди как би могла да помогне, ала кимна и замълча.
- Всички близки са около него, но той иска да види… теб.
- Защо? Та ние не се познаваме! – Лицето й пламна и тя засъбира изрязаните листа и клонки на тезгяха.
- Баща ми се разстрои, когато разбра, че сме се оженили и не сме поканили никого на сватбата. Желанието му е двамата да прекараме известно време с него. Във Франция.
- Двамата? Не разбирам… За нас вече няма „двамата”.
- Той не знае, че вече не сме женени.
Наташа примигна и макар да не беше сигурна, че чу правилно, думите му се посипаха около нея като листенца на роза и я оставиха без дъх. Той не знае, че вече не сме женени.
Люк не беше казал на семейството си за брака им. Сякаш се срамуваше от него. Или пък от нея.
Бeше толкова изненадана, че не можеше да събере мислите си. Обзе я гняв - какво общо имаше тя с всичко това?
- Защо смяташ, че баща ти ще ти повярва?
Той наведе глава. Странно – мъжът, който беше винаги толкова самоуверен, изглеждаше смутен и объркан.
- Не съм му казал за развода.
Люк никога не криеше истината, а я заявяваше смело, без да се интересува от последствията.
- Защо не си му казал?
Погледът му беше леден. Той вирна брадичка и изпъна рамене.
- Сложно е за обяснение. Не ми се говори за това.
Наташа закачи престилката си и стисна устни. Не трябваше да се размеква. Приглади памучната си пола с десен на розови пъпки, нагласи червеното фишу и ластика на косата си. Всичко беше на мястото си, но й се струваше, че изглежда неугледно.Кой знае защо, ала щом го видя, веднага изпита познатата мъчителна несигурност от времето, когато бяха женени. Опасяваше се, че отново ще страда, и побърза да каже:
- Крайно време е да поговориш откровено с баща си.
Грабна якето си с надеждата, че Люк ще си тръгне и ще изчезне завинаги от живота й така, както се беше появил. Подмина го с подрънкващите ключове в ръка и отвори вратата. Той излезе с нежелание и спря на тротоара. Кожата му беше с цвят на светъл карамел, косата му беше лъскава и черна и видът му беше доста екзотичен за жителите на малкото английско селце.
- Наташа, не бих те молил, ако имах друга възможност.
- Сигурна съм, Люк. Това обяснява и развода ни.
- Само две седмици…
- Не! Нищо не ти дължа, знаеш много добре!
- Така е. Затова те моля. Умолявам те.
Гледаше я толкова тревожно, че съжалението постепенно я завладя. Той наистина разчиташе на нея...
