Английският хумор в иначе пълния с тестостерон крими-кино репертоар на Гай Ричи със сигурност не е за всеки, но ако ви харесва, подозирам, че сте оценили подобаващо и високата стрелба в предния филм на друг чудесен режисьор от Острова - Мартин Макдона и да - неговият „В Брюж”.
Сега обаче вторият е решил да вдигне мерника си още малко и да се прицели не в един, не в двама, а в „Седем(те) психопата”. С които да ни запознае, а после да ни разкаже историите им – с цветен абсурдизъм, докато междувременно ставаме доброволни и доволни свидетели на всичките им алогични действия, заредени с пълни кобури насилие, с малко симпатична лудост, с патрончета с уискита, пистолети, фойерверки и на моменти – с чиста, но и наистина забавна инфантилност – мислете по-скоро за онази естествена жестокост у децата, които късат червеи за забавление, а после прегръщат любимото си кученце с всичката любов на света. И в двата случая - съвсем искрено и без задни мисли.
Пътеводител в този престъпно луд, но и смешен по своя си начин силно накъсан свят ни е Марти (Колин Фарел) – сценарист, търсещ идеалните образи и сюжети, с които да звърши своя филм. Който е с име... "Седемте психопата" - генезис, а? С помощта на своя ку-ку приятел Били (на моменти сърцераздирателна, но и налудничава роля по Сам Рокуел), който по професия е безработен актьор, а по призвание – психопат, успява да се забърка в невероятна и приятна каша, включваща: едно откраднато кученце, един мафиот със закоравяло до степен „студено и лудо за връзване” сърце, което същевременно е меко като детска плюшена играчка, когато става дума за домашния му любимец (да, за пореден път – има място за старите, а явно и за малките кучета – в ролята е Уди Харелсън).
Всичко това е колоритно украсено с поредица от случки и разиграни наум легенди за престъпници, подходящи за всеки наистина добър сценарий - а кой знае по-добре от един съвсем "реален" режисьор и сценарист, какъвто е Макдона? Британецът ни прехвърля от образ на образ, изстрелва история след история, но без да забравя, че в средата на мишената са Марти, Били и тяхната "мисия". Така заедно с тях сглобяваме твърде пъстра галерия от герои и не пропускаме да забележим ролята-право-в-целта – тази на Ханс, или най-конкретно- актьорът Кристофър Уокън, чийто "Оскар" е от вече доста далечната 1979г., но това е без значение. Защото в „Седемте психопата” той използва прекрасната лудост, която таи в очите си, за да е част от поредното криминале, но този път не по Тарантино. И, съжалявам за което, но с капчица чувство за хумор отгоре.
Чудесен актьорски каст, приятна режисура и един филм, който без да се напъва, успява да се надсмее над всички клишета – от тези за "що е то добър сценарий и как се стига до него", през вдъхновяващите го образи, идеята за мафията, та до търсенето на добрата история, чувствата, престъпленията и мотивите, които стоят зад тях. И да прояви забележително чувство за самоирония - в сюжетен, режисьорски и сценарен план.
Ако нещо е останало неясно – „Седемте психопата” е по кината.
