Неочакван подарък променя завинаги живота на младата и усмихната работохоличка Лоис Клари, която ще открие нов, магичен и напълно непознат за нея свят на страниците на романа „Песента на хляба”. Това е втората книга на американския писател Робин Слоун, който е известен у нас с романа си „Денонощната книжарница на мистър Пенумбра”.

Авторът на „Денонощната книжарница на мистър Пенумбра” – американецът Робин Слоун, разказва нова чудновата история за забързаното ежедневие, липсата на време, и за това как човек трябва да открие и запази връзката с корените си, като по този начин запали и тлеещия в душата си огън на щастието.

Във втория си роман „Песента на хляба” Слоун проследява историята на младата Лоис Клари, която работи в света на високите технологии, устремена към създаването на роботи, които да са в помощ на хората. Лоис обича работата си и е готова да се труди 24 часа в денонощието, за да надмогне предизвикателствата и да постигне целта си. Или поне така си мисли, докато един ден не си дава сметка, че всъщност е прекалено изтощена и самотна, а единственият й човешки контакт е с двама братя, които й доставят вълшебно вкусна вечеря. Това са симпатичните Беорег и Чеймен, които правят невероятни пикантни супи и сандвичи в странно малко магазинче в Сан Франциско, и на които изведнъж им се налага спешно да заминат.

Лоис, която е най-редовният им клиент, получава неочакван подарък от двамата братя, който променя живота й напълно: култура за правене на техния магически хляб – обвито в митове наследство от древната им родина. Освен чудатата рецепта, Беорег и Чеймен й завещават тежката задача да направи всичко възможно, за да опази тази културата жива – да я храни, да ѝ пуска музика… и да се научи да прави хляб с нея. Лоис няма представа от готвене, но въпреки това приема предизвикателството и започва да експериментира в току-що построената си за целта пещ.

Скоро героинята на Робин Слоун открива, че древното изкуство да пече хляб й носи истинско удоволствие. Предстои й да се потопи в нов свят с различни правила, който дори и предоставя възможност да се присъедини към обвита в мистерии организация, която владее вълшебни тайни. А песента на хляба през цялото време ще я води към щастието и любовта…

Преводът на „Песента на хляба”от английски език е на Паулина Стойчева Мичева. Корицата е на Златина Зарева.

Робин Слоун е икономист по образование, но истинското му призвание е писането. Това личи не само от лекия му, грабващ читателя на мига стил, който видяхме още в „Денонощната книжарница на мистър Пенумбра”, а сега и в „Песента на хляба”. Слоун, който е и създател на литературното списание Oats, има дългогодишен опит в сферата на медиите и журналистиката – работил е в редица електронни медии, сред които и Туитър.

Прочетете откъс от „Песента на хляба” на Робин Слоун, издадена от „Сиела”.

Снимка: Сиела

Недоволството ми се изпари в мига, в който се замислих как да разреша проблема, както бе ставало стоти­ци пъти преди в „Кроули“ и сега, в „Дженерал Декстерити“. Може би това беше моята велика слабост: ако задачата беше дори леко предизвикателна, всяко чувство за несправедли­вост изчезваше и аз просто си работех тихо, докато не наме­рех решение.

Предполагам, че бях научила това в училище.

Производителят на гигантската фурна бе гравиран вър­ху тънкия метален ръб над пещите за печене; беше „Фаусто­фен“, от Мюнхен. Потърсих го в „Глобал Глутен“ – депото имаше много бърз безжичен интернет; името на мрежата бе cruciferous – и открих, че този вид фурна се смята за леко скучноватия, но надежден кон на индустриалните пекарни.

„Фаустофен“ определено не би могла да осигури нужна­та доза „привлекателност“.

Отне ми известно време, докато намеря отворен килер с продукти, включително пълнозърнесто брашно и сол – мар­ка „Даймънт Кристал“, което за един момент ме накара да се почувствам като част от това място. Смесих брашното с вода и нахраних стартера от „Клемънт Стрийт“. Гледах го дълго как образува балончета и съска. Беше късно, почти полунощ, но бях будна и напрегната, горяща от любопит­ство. Ще я видим тази работа с привлекателността. Смесих малко тесто и го оставих да втасва.

Изправих се и се обърнах към „Фаустофен“. Надписите бяха на немски, но колко трудно можеше да е? 

Много трудно, както се оказа. Отне ми десет минути, за да открия комбинацията, която командваше запалването. Когато най-накрая успях, тътнещото бууум на горелките въ­тре ме накара да отскоча назад.

Почнах да меся отново тестото, като обръщах специал­но внимание какво правят ставите ми. Представих си робо­тизираната ръка на „Дженерал Декстерити“. Издавах ниски гърлени звуци като шумовете, които се чуваха обикновено от ръката.

По коридора се разнесе силен мирис, рибен и морски. Чух подрънкване на стъкло. Видях как в далечината се изди­га струя пара. Забелязах жена с къса лабораторна престилка, зашеметяващо красива, с тъмна кожа и още по-тъмни сенки под очите, да върви бавно по пътя с жълтата лента, носейки в ръце яркосиня чаша. Устните ѝ помръдваха леко и в един миг се разтвориха в усмивка. След това изведнъж тя спря, обърна се рязко и се втурна към работното си място.

Познавах това усещане.

Докато чаках тестото да се надигне, се върнах отново в лимоновата горичка, при кафенето. Баристата Наз разде­ляше вниманието си между платформата, над която лазерът бавно се местеше по пръснатите кафеени зърна – мирисът на печено кафе се усещаше все по-силно – и лаптоп, на кой­то се виждаше дълга плейлиста.

– Някакви желания? – попита той.

Едва тогава осъзнах каква музика звучеше в депото: в момента бе толкова дълбок и тътнещ ембиънт, че ми запри­лича на гласа на далечните морски сирени, охраняващи мо­ста „Голдън Гейт“. Дали наистина това не бяха сирените?

– Певицата се нарича сама „Микроклимат“ – обясни Наз. – Записва сирените отблизо, после се заиграва със зву­ка, превръща го в барабани, гласове, всичко.

Значи Наз избираше музиката за пазара „Мароу“.

– Акустиката тук... – започна той, но после думите му го предадоха и просто поклати глава в страхопочитание.

Седнах с капучиното си на сгъваемия стол до масата за пинг-понг на моето работно място. Акустиката от коридо­ра носеше не само звуците от плейлистата на Наз, но и от другите сергии. Чувах ниски бипкания, остри скърцания, оживено мърморене и коментари, тук-там изблик на смях. Депото бе като кълбо от преплетени нежни усилия на много хора. Беше просмукано от тази енергия.

Тестото ми се беше повдигнало, затова направих един хляб. Технически, трябваше да го оставя да престои, но бях нетърпелива. Пъхнах го в най-горното отделение на „Фа­устофен“ и заповядах на солидния монолит да извърши чу­дото на печенето.

В допълнение към контрола на температурата „Фаусто­фен“ имаше и контрол на влажността, а аз никога преди не бях контролирала влажността на фурната си. Нагласих я според най-доброто си предположение и реших по-късно да проверя „Глобал Глутен“ за указания.

После през мътното стъкло гледах как се пече хлябът ми. Струваше ми се като някакво прегрешение; интимният процес, който преди се осъществяваше уединено, на сигурно място между стените от по три дебели тухли – сега тъй ярко видим.

Наз явно бе сменил албумите, защото сирените за мъгла изчезнаха и бяха заменени от електронни барабани – бавни туптежи, притъпени от ширината и дължината на коридора в смътно отекващи тътени. Представих си как товарните кра­нове на пристанището в Оукланд повдигат могъщите си кра­ка и ги стоварват върху асфалта на летището над главата ми.

Вътре във „Фаустофен“ хлябът се надуваше.

Кората потъмня. Образуваха са пукнатини.

Появи се лице, едва-едва усмихващо се.

Огледах се наоколо. Харесвах това място, точно до вра­тата. Харесвах сгъваемия стол. Харесвах масата за пинг-понг. Харесвах розовата светлина и готиния саундтрак, и бродещите из коридора гении.

Може би нямаше да е чак толкова трудно да се сдобия с роботизирана ръка.