В този ден студеният вятър пронизва. Завихря се около себе си, а междувременно безпардонно заледява всеки, изпречил се на пътя му. Е така, напук. И той иска да е важен за някого, па макар и с негативен знак.
Оглеждам хората в рейса, мисля си, че те са едни и същи всеки ден, само регулярно сменят дрехите и лицата си. Подръпвам лекичко края на възголямото си палто, а в ушите ми китарите и диханията на момчетата от Pink Floyd чертаят чувства – за момент изпълват вените ми с топла кръв, а ума ми - с черна любов към живота, към въздуха и към белите ми дробове, които искат да бъдат част от света заедно с мен. Careful with that Axe, Eugene, чуваш ли, Eugene, внимавай…
Момче и момиче на отсрещната седалка си говорят – тя с умни очи, симпатично лице и твърде еуфорична за моя вкус. Той – с ръбата глава, широки гащи и с онзи поглед. Нали го знаете – предания. Предаността е бегла имитация на любовта. Любовта не те отрича, предаността го прави. Прави те също слаб и основно се занимава с това да казва всеки ден онова спокойното, обезм(а)ислено „Обичам те”, което смърди от километри на навик.
Навиците вонят. Ужасно, почти непоносимо. На спарена инерция. На старото ти любимо палто, през чиято изтъняла подплата вятърът вкаменява тялото ти и прави с теб каквото си поиска, докато ти тъпашки и смирено зъзнеш. Смърди на нафталин. На смъртоносна болест на духа. На примирение. На страх. На удобство… Но, да, най-силно навиците вонят на страх. Парализиращ и удобно прикрит от самият теб.
Сбърчвам нос с почти физическа погнуса и отмествам поглед към прозореца.
Палта, шапки, развени поли, чадъри… пъстротата на сивото ежедневие. Браво, Гарсон! Още едно от същото за мен и по още едно за компанията!
Коя съм аз, че да съдя хората? Ами, никоя. И точно затова мога да правя, каквото си искам. Никоята е невидима, неважна и има свободата да бъде, чувства и действа, както си реши.
Свободата, Санчо, не е на върха на копието. Свободата, малко дебело човече, е в мелниците и в избора да ги видиш като великани.
Свободата е лудост. Проказа за обществения ред. Свободата е най-нежеланата, най-ужасната съдба за всеки човек. И не, не турското иго е ебало майката на народопсихологията ни. Човечеството само по себе си е с ебана майка. Иначе нямаше да е майка, а просто жена.
Изправям се.
- Един билет, моля. – получавам два.
Не бонус, просто вместо ресто получих още един билет. Нещо като синьото и червеното хапче във вид на хартийки. Продупчих произволно единия. Не ми се избира. Не и днес. Не отново.
Слизам внимателно по стълбите, а вятърът, усетил че има още място да се вихри, алчно изнасилва кретащото превозно средство и се мъчи ненаситно да влезе и под палтото ми.
Няма да му дам, не искам никой да влиза под палтото ми. Или в мен. Дзън-дзън, затваряме дюкяна. Дзън-дзън, идете в друг хотел, този е в ремонт.
Ремонтът, разбира се, е фиктивен. Истината е, че просто нямаме ресурс да работим, но казваме като превантивна мярка, че го обновяваме. Като с кризата. Превенции разни и най-разнообразни. „За всеки случай”(извинителна усмивка), „Нали знаете” (молещ за разбиране засрамен поглед), „Разумно е!”(кос опит за самоубеждаване с чисти факти) и все такива културни простотии...
Хвърлям за последно поглед на момчето и момичето, тя слага глава на рамото му и гледа в краката му. За миг в очите му проблясва пламъчето на чистия разум, той поглежда приятелката си с други очи, но после я притиска като удавник сламка, и възвръща онзи, „предания” поглед на лицето си.
Лошо. Санчо пак победи Дон Кихот. Тц, тц, тц.
Махам слушалките от ушите си и се заслушвам в шума на града. „Ррррммм…” „Да, да, обадих й се, всичко е наред…” „Татко, бе, искам Батман, искааам”, „Какво да се разберем?...” „Ела тука веднага!”… безусловна скука с аромат на реалност.
Миризмата на дюнери пък упорито се закача с обонянието ми, а аз заставам на една от високите маси отпред и гледам с любопитен поглед наоколо.
Чакам.
- Мамо! – чувам познатия глас.
Обръщам се с първата си усмивка за деня и прегръщам дъщеря си, за да я предпазя от вятъра.
- Кога е самолетът, мамо? – пита ме развълнувано тя.
- Довечера, миличка.– поглеждам я с любов и закачам с показалец нослето й. - Обичам те, слънчице.
- И аз тебе, мамо. – сгушва се тя. – А татко ще дойде ли с нас?
- Да. – не съм особено уверена и се страхувам, че тя ще усети. - Но по-късно… след… месец-два. Ще го чакаме там.
- Искам пак да чуя онази песен мамо, онази ТЪжната – натъртва на „Тъ”- то тя и пояснява - Вятърът ме кара да искам да я слушам.
Поглеждам я разбиращо. А тя се замисля за момент и ме пита съучастнически, шепнешком и с разкъсваща сърцето надежда: - Той знае нали, мамо?
- Вятърът ли? – отвръщам и пъхвам слушалката в ухото й, докато се оглеждам за такси.
- Не, татко.
- Какво да знае?
- Че много го обичаме?
Вглеждам се за секунда в дъщеря си и се замислям.
- Да, татко знае. Просто трябва да му дадем време. Навиците са лошо нещо, маменце.
За миг лицето й придобива озадачен вид, но после светва.
- Както, когато си бъркам в носа ли? – сбърчва чело тя.
- Точно така. – разсмивам се. - Хайде, мъниче, скачай в таксито, студено е.
С по една тапичка в ухо и двете слушаме замислено „ТЪжната” песен . Взираме се през прозорците, докато светлините от витрините и останалите коли опъват наоколо празничните си гирлянди, създадени почти магически от скоростта на таксито.
Внимавай, Еugene, с брадвата!...
Предвкусвам на върха на небцето си (а също и с всяко свое мускулче) предстоящата турбуленция в началото на полета. От съвсем малка обичам този почти незначителен адреналин.
Време е за п(р)олет. Дълга зима беше. Нищо, че е есен.
В таксито вятърът не може да проникне, колкото и да се мъчи. Усмихвам се. По-добре лек и вълнуващ адреналин, отколкото смрад на страх, която задушава до смърт. И убива.
А, аз внимавам… О, как внимавам само, Eugene…
