Николай Ценков дебютира на литературната сцена със сборник с разкази - „Човекът, който продаде морето”! Дванайсет истории, вдъхновени от действителни събития, разказани през гранични човешки ситуации.
„Човекът, който продаде морето” (112 стр., цена: 14 лв.) обхваща истории, случили се в различно време и на различно място. Предстои ви странно пътешествие из романтичните площади на Катания, топлите улици на Джакарта, култовите места на Дъблин. Ще се огледате във витрините на виенските кафенета и ще помълчите в светата обител в Превели. С носталгия ще се върнете в любимия стар Созопол, съхранил нишките на онова вечно време – отминало и настъпващо, действително и измислено, но винаги повтарящо се. А по време на пътуването ще чувате примамливия ритъм на морето - отдавна вече проиграно, печелено и губено, но винаги там, на същото място, оттатък брега, зад скалите.
Николай Ценков е роден през 1985 г. в Стара Загора. Завършил е право, а в момента работи върху дисертацията си в областта на социалната философия. Заемал е ключови позиции в частния и публичния сектор, където е придобил богат професионален опит в сферата на икономическата дипломация и проектното финансиране.
Следва откъс от книгата.
Николай Ценков - „Човекът, който продаде морето“
Човекът, който продаде света
Тук е студено и красиво. Имам чувството, че преди стотици години всичко е било същото. Че същите хора са живели в този спрян като в кадър град, който наричат Виена. Тук всичко е толкова старо, че както и да нарека предметите, няма да сбъркам. Те още преди векове са имали десетки имена и са ги запазили. Малките улички в центъра винаги ме извеждат до някоя църква. Камбаните бият за кратко, колкото да напомнят, че е време за следобедното кафе или пък направо за бира. Местните разпознават безпогрешно този сигнал и се шмугват зад витрините на сгушените в кадифения мрак кафенета.
На мен пък ми се пие ром, така, нали все наопаки ги правя нещата. В Kleines Café нямали ром, разбирам от бармана келнер – тъмен австриец с прошарена къдрава коса, с раирана тениска и тиранти върху нея. Предлага ми бира. Наливна. Светла. Местна.
– Добре – съгласявам се.
– И наздраве – вика ми.
Място намерих до бара под нещо като арка. Дяволите да ме вземат и небето да се стовари върху главата ми! Само да имаше ром… Море, ех, море. Всичко му е прекрасно на този град, само море няма. Ех, да имаше, влизах на мига в него да гоня звездите.
От стената над ваза с изкуствени цветя ме гледа опушен портрет на Антонен Арто – тъмен и пронизващ, захапал почти угарка от цигара. А от старите тонколони дрезгаво пее Кърт Кобейн. За някакъв, който продал света. За минутки дръпвам първата бира, не разбирам кога. За какво ли му е на онзи да продава света, не разбирам… Какво ще си купи, след като вече го е продал. Няма смисъл…
Поръчвам си втора бира от бармана келнер с раираната тениска и тирантите. В кафенето непрекъснато влизат хора, оглеждат се за свободни места, но е тясно; няма къде и си тръгват. Пълно е. Море от хора… Колоните вече разнасят насечен джаз ритъм. Ама нещо като фламенко. Отивам до бара за още бира. Мамка им, шибани туристи, само се бутат. И като почнат да се усмихват, направо ми се повръща. Светлините на града едва стигат до малкия павиран площад пред кафенето. А морето е заседнало в сърцето ми. То обича единствено живите, другите ги изхвърля на брега. Когато си тръгна от този град, ще намеря моето момиче, онова с бадемовите очи, обещавам! И ще излезем с лодка в морето. Аз ще ловя риба, а тя ще лежи до мен леко уморена от слънцето. През рева на моторите и силния плясък на лодката ще усетя странния прималял рефрен на сърцето си. Винаги го чувам, когато се завръщам от морето – примамливо далечно в последния поглед, който хвърлям към него.
Поръчвам си третата бира и се чудя дали да не взема направо и следваща. През това време хората от мразовития град, който наричат Виена, започват лежерно, но организирано да се изнасят от кафенето. Без разточителни сбогувания. Утре е работен ден, трябва да стават. С чувство за мяра. Връзката ми се бави и започвам да се изнервям. Този път аз избрах мястото за размяна. Винаги трябва да се сменят местата. Това е закон в нашия занаят. Сигурно проверява за засада и затова се бави. Опитвам се да се успокоя. Не трябва да привличам излишно внимание. И не трябваше да подранявам толкова много. Ще се напия, докато дойде връзката.
Поръчвам си бира отново. Онзи тъмен портрет на стената ме гледа някак си снизходително. Барманът келнер натиска едно копче и от колоната провлачено излиза гласът на Боб Дилън. Разправя нещо за вятъра, как всичко било вятър. Глуповат отговор на глупав въпрос. Като всяка песен, като всяка среща, като всеки копнеж. Димът става тежък, стените го поглъщат.
Гледам хората около мен и се опитвам от всекиго да запомня по нещо, с което да го разпознавам. С това се занимавам професионално – събирам разни образи, променям ги малко, давам им нов живот и ги продавам. Не, не, не съм художник или писател. Когaто бях фотограф, колекционирах лица, a след като влязох в бизнеса с фалшиви паспорти, започнах да колекционирам самите хора; раздавам картите на новите им съдби. Лицата за мен нямат значение. Те са само снимки, восъчни маски. Самият аз вече едвам разпознавам лицето си. Затварям очи и не мога да си го представя. Всякакви хора събирам… Едни са стъпили накриво, други просто искат да избягат, да се спасят. Да се опитат да започнат отначало. Каквото било, такова. Нито питам, нито 36 казвам. Лъжа се, че им помагам. Тази лъжа помага на мен.
Някой ден ще замина с моето момиче, ще живеем на морето и ще снимам само бадемовите ѝ очи, топли и нежни. Толкова малко ми трябва, за да имам толкова много. „Ами защо не заминеш още сега, глупако? – казвам си наум. – В крайна сметка продаваш фалшиви паспорти. И колко още мислиш, че ще те чака това момиче, дето все опяваш за него? Все по-трудно прикриваш честите си „командировки“. Вятър работа си ти… вятър човек. Да си беше останал поне фотограф, проклетнико. Винаги знаеш кое е най-доброто за теб, но не се решаваш. Не ти стиска. Удобно е да нямаш избор. Човек винаги може да направи разлика между доброто и злото, нали? Но си мълчи, докато не се окаже, че е изправен пред стената. Обикновено хората, които имат нужда от фалшиви паспорти, избират да променят живота си. А ти стоиш и чакаш. Страх те е да не изгубиш досегашния си живот, дори и да не го харесваш. Нещастник, ти вече си прокуден от тържеството на живота. Защо, по дяволите, си изпълнен с толкова колебания? Дали защото не си изгубил вече представа за истината? Нормално е, ти си фалшификатор. Фалшивото стана норма. Истината стана лъжа.“ Жалко, че си ги мисля тези неща пиян, а трябва да ги свърша, когато съм трезвен.
Свършила ми е бирата. През малкия прозорец до съседната маса виждам сенките на двама прегърнати, току-що влюбени. Луната е прекалено горда, за да им свети. Затова забелязвам само очертанията на телата им, преливащи в тъмнината. Най-после връзката ми се е появява. Бях работил няколко пъти с него и преди. Бърз и директен е, мургав тип, винаги с набола синьо-сивкава брада.
– Имаше ли проблеми? – пита ме.
– Не – отговарям.
– В теб ли са нещата?
Предавам му малък пакет и той го опипва, бързо прекарвайки пръсти отстрани. Прибира го в малка спортна чанта и ми подава плик оттам.
– По две хиляди на паспорт, според уговорката – казва.
– Приключихме – кимвам аз.
– Добре. – Връзката става от стола. – Постой още десетина минути, преди да си тръгнеш.
– Изчакай – хващам го за ръката.
– Какво?
Дискът се завърта и песните започват да се повтарят. Дрезгавият глас на Кърт Кобейн отново излиза от старите тонколони. Пее за онзи, който продал света. Заслушвам се:
I must have died alone
А long, long time ago…
Може и прав да е, мисля си. Надигам се и завирам главата си в лицето на връзката ми. Говоря бавно и с присвити очи:
– Искам да те питам нещо. Виждаш всичко, но не казваш нищо, а? Не се налага да зяпаш и да наблюдаваш усилено, нали? Просто забелязваш. Усещаш разни неща, знам. Това, което се изплъзва на другите, които се озъртат като уплашени животинчета. Ти просто виждаш и помниш, така е. И аз съм същият като теб. Познавам те. Познавам това проклятие.
– За какво говориш изобщо?
Гласът на Кърт Кобейн продължава да звучи в ушите ми:
I never lost control
You’re face to face
With the man who sold the world.
– Харесва ти, нали? – продължавам аз, без да обръщам внимание на въпроса.
После се залепвам за ухото му и шепна:
– Да. И на мен ми харесва. Особено когато имам контрол върху лудостта. Онази обаче, стихийната, не опитомената. И двамата знаем нещо – в нашия шибан живот няма значение колко си умен, богат и красив. Единственото, което има значение, е колко си луд.
– Прибирай се, пиян си.
Излизам от кафенето залитащ и се опитвам да си запаля цигара. Малкото площадче отпред е потънало в тишината на мрака. Морето свири в главата ми с припева на вълните. Градът се приготвя за сън. Паветата на площада са като пясъка на плажа – ситни и жълти, стъпвам и потъвам. Уличните лампи светят изтощено върху тях – като далечни звезди над мрачно небе. Вятърът, идващ от малките улички, носи прилива от неизвестна посока. Отрязаната луна ми намига премрежено и аз се усмихвам на нейната полулилава илюзия. Дълбоко в сърцето ми едно мъничко, но така могъщо гласче се обажда с най-властния си и нежен зов: „Върви при онзи, който продал света“. А морето примамливо тактува в своя ритъм. Винаги го чувам.
