На 22 април излиза „Орландо“ – едно от най-енигматичните произведения на Вирджиния Улф, екранизирано през 1993 г. под режисурата на Сали Потър (филмът е носител на 25 фестивални отличия).

„Орландо“ представлява харизматична симбиоза между любовно писмо и биографичен очерк, който авторката посвещава на скандалната си бисексуална приятелка Вита Саквил-Уест. Младият поет Орландо сменя пола и личността си като хамелеон и след близо четиристотин години на удивителни метаморфози се превръща в лейди Орландо – почтена съпруга и майка. Искрящото въображение на Улф изгражда панорамна визия за три епохи, а резултатът е творба, която зашеметява със своята дързост и ексцентричност.

Представяме ви кратък откъс от романа:

ТОЙ – тъй като не може да има никакво съмнение относно пола му, въпреки че модата на времето несъмнено го прикриваше отчасти – в момента тъкмо замахваше срещу главата на мавър, окачена на една от подпокривните греди. Тя имаше цвят на стара футболна топка и горе-долу същата форма, с изключение на хлътналите страни и един-два кичура твърда, суха коса, досущ като власите на кокосовия орех. Бащата на Орландо, или може би неговият дядо, я беше свалил от раменете на грамаден езичник, който го изненадал под лунните лъчи, като изскочил ненадейно насред равните варварски полета на Африка; и сега тя се поклащаше леко, но непрестанно на слабия ветрец, който не спираше да духа в таванските стаи на гигантската къща на господаря, който го беше заклал.

Дедите на Орландо бяха препускали в полета с асфодел, каменисти полета, напоявани от екзотични реки, и бяха отсекли много глави с различни цветове от много плещи, и ги бяха донесли, за да ги провесят на подпокривните греди. И Орландо щеше да последва примера им, беше дал дума за това. Но тъй като беше само на шестнайсет години и все още твърде млад, за да язди с тях в Африка или Франция, той се измъкваше от майка си и от пауните в градината и се качваше в собствената си таванска стая, където със сабя в ръка нападаше стръвно въздуха и го съсичаше надве. Понякога разсичаше надве и връвта и тогава черепът тупваше на пода и той трябваше да го връзва отново, като го затягаше с рицарско достойнство, въпреки че едва стигаше гредата, и тогава съсухрените черни устни на врага се ухилваха победоносно насреща му. Черепът се люлееше напред-назад, защото къщата, на чийто таван живееше той, беше толкова голяма, сякаш служеше за убежище на вятъра, който вилнееше в нея и зиме, и лете.

Зелените гоблени с ловджийски сцени също не спираха да се поклащат. Дедите му, откакто се помнят, винаги са били благородници. Дошли от северните мъгли с перски корони на главите. Всъщност сноповете мрак в помещението, както и жълтите петна, които изпъстряха пода, не се ли образуваха от слънцето, което струеше през цветното стъкло на огромен герб върху прозореца? Орландо се беше изправил точно по средата на жълтото тяло на хералдически леопард. Като постави длан върху перваза, за да бутне прозореца навън, тя моментално се оцвети в червено, синьо и жълто като крилете на пеперуда. И тогава онези, които харесват символите и умеят да ги тълкуват, можеха да забележат, че макар с добре оформени крака, с красиво тяло и добре сложени плещи – всички те украсени с различните багри на хералдическата светлина, – лицето на Орландо, докато отваряше прозореца, беше осветено единствено от самото слънце.

На света нямаше по-открито и по-мрачно лице от неговото. Щастлива е майката, която го е родила, но още по-щастлив е биографът, който описва живота на такова създание! Тя няма за какво да се терзае, нито той да прибягва до помощта на романисти или поети. Той трябва само да преминава от дело на дело, от слава на слава, от служба на служба, а неговият писар да върви по стъпките му, докато стигнат до какъвто там пост преследват в най-смелите си желания. Един поглед стига, за да се види, че Орландо е роден точно за такава кариера. Руменината на страните му беше покрита с прасковен мъх, а мъхът върху устните му беше само малко по-гъст от този върху бузите.

Самите устни бяха тънки и леко дръпнати назад над зъби с изящна бадемова белота. Нищо не нарушаваше линията на острия като стрела нос в неговия къс и напрегнат полет; косата беше тъмна, ушите – малки и плътно прилепнали към черепа. Но уви, това изброяване на младежката красота не може да приключи без споменаване на челото и очите. Уви, защото хората рядко се раждат и без трите; щом хвърлим поглед към Орландо, застанал до прозореца, веднага трябва да признаем, че очите му бяха като росни теменужки, тъй големи, че влагата в тях сякаш преливаше и така още повече ги уголемяваше; а челото приличаше на изпъкнал мраморен купол, притиснат между двата гладки медальона на слепоочията. Погледнем ли очите и челото, изпадаме в захлас.

------------

Родена през 1882 г. в Лондон, Вирджиния Улф е една от най-видните фигури в историята на литературния модернизъм. Между двете световни войни тя се подвизава в средите на лондонското литературно общество като член на влиятелния интелектуален кръг Блумсбъри. Автор на психологически необозрими романи, разкази и есета, Улф е изкусна в употребата на повествователната техника поток на съзнанието - запазената марка на литературата от началото на 20 век. Сред най-ярките творби на писателката са „Мисис Далауей“ и „Към фара“, и двете издадени от „Колибри“, както и монографичното есе „Собствена стая“.

От ИК Colibri