Как работи мозъкът е една от големите загадки на човешкото тяло. Приемаме за даденост, че можем да помним, да усещаме емоции, да се ориентираме, да разбираме света около себе си – но какви ли биха станали животите ни, ако тези способности се променят или дори изчезнат?
Американският учен и журналист Хелън Томсън решава да предприеме необичайно околосветско пътешествие, за да се срещне с някои от най-любопитните умове и чрез техните лични истории да илюстрира постиженията на трийсетгодишната революция в невронауката.
„Немислимото” е плод на нейния почти двегодишен труд, в който намират място девет невероятни, но истински съдби, които звучат като измислени – като тази за телевизионния продуцент, който никога не забравя и ден от живота си, или тази на жена, която постоянно се губи – дори в собствения си дом.
Томсън прекарва известно време във Великобритания, разговаряйки с учителка, която има чувството, че спомените ѝ не са нейни, и със семейството на бивш затворник, чиято личност се е променила внезапно. След това лети до Европа и Близкия изток, за да се срещне с мъж, който се превръща в тигър, с жена, която живее с постоянни халюцинации, и с млад журналист, който вижда цветове, несъществуващи в реалния живот. А накрая се среща с Греъм, мъжът, който в продължение на три години смятал, че е мъртъв.
Поставяйки живота на всеки от тях редом с другите, Томсън успява да създаде картина на начина, по който работи човешкият мозък. Чрез техните истории се разкрива загадъчният път, по който мозъкът може да формира живота ни по неочаквани – и в някои случаи прекрасни и тревожни начини.
„Немислимото” е връщането на науката към човешкото, към историите на хората, които живеят по различен от останалите начин, а не са просто анонимни пациенти.
И не по-малко важно, тази книга ни учи как от тези необикновени умове можем да научим ред полезни умения: как да създаваме устойчиви спомени, как да вземаме по-добри решения, как да се ориентираме винаги дори на непознато място, как да виждаме повече от реалността около себе си и дори как да се убедим, че живеем истински. И най-вече – как да мислим немислимото!
„В началото на пътешествието си се питах дали ще съм в състояние да проумея неповторимите срещи на тези хора със света. Онова, което открих, бе, че поставяйки живота на всеки от тях редом с другите, можех да създам картина на начина, по който работи мозъкът във всички нас. Чрез техните истории разкрих загадъчния път, по който мозъкът може да формира живота ни по неочаквани начини” - пише Хелън Томсън.
Следва откъс от книгата.
Из „Немислимото” от Хелън Томсън
Боб
Да не забравяш нито миг
През 500 г. пр.Хр. поетът Симонид от Кеос седял в една голяма зала за пиршества. Вместо да се наслаждава на ястията, той се гневял на домакина – Скопас, богат аристократ. На Симонид била обещана голяма сума пари, за да съчини поема в чест на домакина и да я изпълни пред гостите му. Но Скопас отказал да му плати, като заявил, че поемата отделяла твърде много място на митичните близнаци Кастор и Полукс и недостатъчно на неговите собствени неотдавнашни победи.
По средата на основното ястие Симонид получил известие, че отвън го чакат двама младежи. Той напуснал сградата тъкмо навреме – когато прекрачил прага, покривът на залата рухнал, убивайки всички вътре. Двамата младежи не се виждали никъде, което по-късно дало повод за слуховете, че това всъщност били Кастор и Полукс, които спасили живота на Симонид като възнаграждение за вярата му в тях.
След като прахът се слегнал и отломките били разчистени, станало ясно, че хората в залата са смазани до неузнаваемост – толкова обезобразени, че никой не можел да ги идентифицира. Докато приятелите и роднините претърсвали останките, Симонид огледал разрушението. Притворил очи и се върнал мислено назад, към мястото, на което бил седял. Представил си гостите, разположени край него, със Скопас начело на масата. Внезапно осъзнал, че може да идентифицира телата, припомняйки си точното място, на което бил седял всеки. В този момент Симонид започнал да прониква в тайните на паметта.
На летище „Хийтроу“, където седя в очакване да се кача на закъснелия си 12-часов полет, е оживено, горещо и шумно. За да убия времето, започвам да наблюдавам две деца, които играят игра на пода пред мен. Едно по едно те обръщат карти, разкриващи ярко оцветени животни. Който отвори две животни от един и същ вид, задържа и двете карти. Това изглежда уместно, минава ми през ума, докато играя мислено заедно с тях.
Решението да избера кого да посетя пръв, не беше трудно. Като хвърля поглед назад, към всички необикновени хора, които съм срещала в кариерата си на научна журналистка, човекът, който веднага ми идва наум, е Боб – мъж, когото медицинските статии описват като способен да си спомни всеки един ден от живота си.
Мислех много за Боб.
Мислех си за него, докато гледах странната сбирка хранителни продукти на кухненския плот по-рано този месец. Беше неделя след-обед и бях пратила мъжа ми Алекс да напазарува. Казах му да купи малко портокали, спагети и глава чесън. Двайсет минути по-късно той се върна с три банана, глава лук и храна за кучета. Помислих си, не за пръв път, колко странно нещо е паметта.
Мислех си за Боб, когато седмица по-рано, пристигайки на работа, изведнъж ми хрумна, че съм забравила чайника да ври на газовата печка. Превъртах отново и отново събитията от сутринта, но просто не можех да си спомня дали съм изключила газта. Представях си парата, излизаща от чучура му. Виждах как водата кипи и се изпарява, докато пламъкът започва да прогаря сухото дъно на чайника. Докато се върна вкъщи, вече бях убедена, че ще заваря димяща купчина пепел на мястото на дома си. Въпреки относителното спокойствие пред сградата, се втурнах вътре и влетях в кухнята, където чайникът си стоеше кротко на незапалената печка.
Мислех си за Боб, докато седях и наблюдавах децата да обръщат отново и отново картите.
Струва ми се странно, че нещо толкова съществено за всеки-дневния ни живот така често ни подвежда. Защо мога да си припомня първия път, когато направих снежен човек, тортата за седмия си рожден ден, телефонния номер на приятел, когото не съм виждала от двайсет години, а други спомени, далеч по-жизненоважни за настоящото ми добруване, се разтапят, сякаш никога не ги е имало? Колко часа от живота си съм прекарала в опити да си спомня неща, които съм забравила? Къде съм оставила ключовете си, дали съм нахранила кучето, кога събират кофите за боклук, защо съм слязла долу? Вярно, имаше моменти от живота ми, които бих се радвала да забравя завинаги, но имаше много повече, което ми се ще да помнех. Това ми се стори очевидната изходна точка за пътешествието ми – да се срещна с Боб и да открия какво значи да имаш съвършена памет.
Замисляли ли сте се някога какво е в действителност паметта? Учените търсят отговора на този въпрос от векове. През 50-те години на 20-и век един елемент от пъзела се появил под формата на Хенри Молейсън.
Хубаво дете с буйна тъмна коса и подчертана челюст, Молейсън имал пред себе си обещаващ живот. Но забелязал велосипедиста, носещ се по пътя, само със секунда закъснение. Така и не станало ясно дали припадъците му се дължат на инцидента, или не, но към 27-годишна възраст състоянието му се влошило дотолкова, че той не можел да работи. През 1953 г. Молейсън се съгласил да се подложи на един експериментален метод, който никога преди не бил изпробван. В опит да излекуват припадъците му, лекарите пробили дупки в мозъка му и изтеглили отговорните зони – две области с формата на морско конче от двете страни на мозъка, наречени хипокамп. Операцията била успешна, в смисъл че до голяма степен излекувала припадъците, но имала един катастрофален страничен ефект – Молейсън вече не можел да си формира никакви съзнателни дълготрайни спомени. Макар да помнел много от информацията отпреди операцията, той забравял в рамките на трийсет секунди всяко преживяване след нея.
Една млада изследователка на име Сузан Коркин се срещнала с Молейсън и започнала да го изучава. В книга, която по-късно написала за тяхното приятелство, тя го нарича „охотен ученик“1. И разказва, че живеейки в свят, простиращ се само на трийсет секунди, той не страдал от стреса на тревогата, произтичаща от безпокойство за миналото или планове за бъдещето. А когато седмиците се превърнали в месеци, взело да се случва нещо неочаквано.
То започнало, когато Коркин и бившата є наставничка Бренда Милнър от Университета „Макгил“ показали на Молейсън рисунка на петолъчка2. После поискали от него да проследи очертанията є с молив, но само като гледа рисуващата си ръка и звездата, отразени в огледало. Пробвайте го сами – задачата не е лесна. С времето Молейсън ставал все по-добър в това умение и други подобни, въпреки че нямал спомен да го е правил преди. Това доказвало, че той бил в състояние да запазва дълготрайни спомени за моторни движения. Неговият уникален мозък дал първото принципно доказателство, че специфичните типове памет се обработват на различни места, и показал къде биха могли да се съхраняват тези спомени. Коркин продължила да се среща редовно с Молейсън през следващите 46 години, макар че за него всеки ден, в който разговаряли, бил като пръв. „Това е странно – казвал є той. – Човек живее и се учи. Аз живея, а вие се учите.“3Над половин век след операцията на Молейсън учените все още обсъждат точната природа на паметта. Повечето са съгласни, че съществуват три вида памет – сетивна, краткотрайна и дълготрайна. Сетивната памет е първият вид спомен, който навлиза в мозъка ви; той трае едва частица от секундата – само колкото да усетите средата наоколо. Допирът на дрехите до кожата ви, миризмата на лагерен огън във въздуха, звукът на уличното движение отвън. Но ако не обърнем внимание на този спомен, той изчезва завинаги. Преди десет секунди вие не сте забелязвали чорапите върху краката си. Те са се мяркали в мозъка ви и отново са изчезвали от него. Сега не можете да престанете да мислите за чорапите си, и то защото аз ги споменах, подбутвайки този сетивен спомен към краткотрайната ви памет.
Краткотрайната памет е паметта ви за текущи събития – нещата, за които мислите в момента. Вие я използвате през цялото време, без да го съзнавате. Например можете да разберете какво става в края на това изречение само защото помните какво е станало в началото. Смята се, че краткотрайната ни памет има капацитет за около седем неща, които могат да бъдат запазвани в ума за около петнайсет до трийсет секунди. Преповтаряйте си тези неща обаче и може да ги прехвърлите в дълготрайната си памет – привидно безкрайния ни склад за съхранение на спомени за дълъг срок.
Това е може би най-важният тип памет. Тъкмо тя ни дава възможност да пътуваме мислено назад във времето, както и да предвиждаме бъдещето. Не е преувеличение да се твърди, че паметта ни дава възможност да осмисляме света. В своята автобиография Луис Бунюел го обобщава лаконично: „Живот без памет не е изобщо живот... паметта ни е нашата спойка, разумът ни, чувството ни, дори действието ни. Без нея сме нищо“.4
