Историята около написването на „Шато край реката“ е толкова интересна и романтична, колкото и самият роман. Един ден, докато сърфира из интернет, авторката Клое Дювал попада на статия, в която се разказва за шато La Mothe Chandeniers, Франция.
Построен през 13 век, замъкът е като излязъл от приказките – заобиколен от вода и зеленина, със забележителна архитектура и високи кули. Но днес е загубил своя блясък и е оставен да се руши – целият е обрасъл в трева и дървета, а собственикът му води битка, за да го спаси. Замъкът, който е свидетел на велики събития от френската история, на възходи и падения, който е преживял нашествията, Революцията, Първата световна война, който е бил унищожен от пожар през 1932 г., сега е оставен времето да го превърне в руини.
„Бях потресена от този факт, споделя авторката. Толкова много минало щеше да изчезне! Тогава реших, че щом замъкът не може да бъде спасен в действителността, то аз, като писателка, щях да го спася във въображаемия свят. За да мога да постигна художествена свобода, смених името на замъка и на града, в който се намира, така че да мога да развивам действието както искам. След това оставих героите си да говорят, да разказват за историята си, а заедно с нея и тази на „моя“ замък. Така се роди „Шато край реката“.
Още по-интересното е, че няколко седмици, след като книгата излиза във Франция, Клое Дювал научава, че, за да запазят и възстановят легендарния замък, близо 25 000 души от 115 страни събират чрез краудфъндинг кампания (споделено финансиране) над 1,6 млн. евро и така стават негови собственици.
Съдбата на замъка La Mothe Chandeniers вещае щастливо бъдеще, а как ще се развие историята, родила се във въображението на Клое Дювал, българските читатели вече могат да разберат.
„Шато край реката“ е роман за две жени от различни епохи – смели и решителни, готови да се борят с цената на всичко за любовта си. И за техните вълнуващи истории, които опияняват като хубавото френско вино.
февруари 1900 г., Ла Рошел
Така ми се иска да мога да напиша на тези страници в дневника си, че успях да стигна навреме и че като ме видя на кея, Тома скочи от кораба на мига, за да ме притисне в обятията си. И че се обяснихме и всички недоразумения се разсеяха. А после се оженихме и имахме много деца. Но животът, уви!, не е роман.
Изпуснах кораба. Изпуснах го само за няколко минути. Когато стигнах до кея, крещейки като луда къде е корабът за Ню Йорк, той вече бе напуснал пристанището, града и Франция и отнасяше Тома към другия край на света.
в наши дни, Шандьоние на река Виен
Американката Александра Доусън открива избледняла снимка на своята прапрабаба Габриел, с която много си приличат.
Фотографията е направена преди повече от сто години във френски замък. Фирмата, за която работи Александра, възнамерява да създаде клон във Франция за производство на местни вина. Младата жена заминава в командировка със задачата да проучи условията, но и с намерението да открие миналото на своя род, което я отвежда в очарователното провинциално градче Шандьоние, разположено насред долината на Лоара. Тук неустоимо я привличат и многобройните дюкянчета за книги по протежение на кейовете на реката, и малкият каменен мост, и старата тепавица, и лозята наоколо, и рушащото се шато, което разпознава от снимката. Въпреки че настоящият му собственик мосю Сарказъм я посреща враждебно и се държи арогантно (а е толкова привлекателен!), тя решава да остане, за да помогне за спасяването на замъка и да продължи проучванията на родословието си. Така попада на дневника на Габриел.
Алекс е пленена от красивата любовна история на Габриел и Тома и от силата на чувствата им. И продължава да си задава въпроса какво се е случило с тях и дали и тя някога ще изпита страст, подобна на тяхната…
Клоe Дювал е родена във Франция, но от малка живее в Монреал, Канада. От ранна детска възраст обича да съчинява и пише истории за принцове и принцеси. Затова не е случайно, че романът й „Шато край реката“ е вдъхновен от съдбата на реално съществуващ замък, а любовната история между двама от героите е неин собствен прочит на приказката за Красавицата и Звяра с елементи от „Джейн Еър“ на Шарлот Бронте.
Авторката даде интервю за българските читатели по повод излизането на книгата й у нас: „Благодаря, че ми дадохте възможност да споделя с вас как възникна романът. Надявам се, че историята и на Габриел, и на Александра ще ви увлече, за да пътешествате в историята и вие също като мен и най-вече, че ще ви трогне също както трогна и мен.“
В романа „Шато край реката“ действието се развива в две времеви линии – в настоящето и в началото на 20 век. Защо избрахте да се върнете близо 120 години назад във времето?
Върнах се в началото на 20. век по няколко причини. Първо, не исках историята на Габриел да се развива в твърде далечното минало, защото, ако замъкът бе унищожен по-рано, нанесените от времето щети щяха да са вече непоправими в днешни дни. Исках обаче действието да е все пак в достатъчно отдалечена от нас епоха, за да може образът на Габриел да се очертае като силна и предприемчива личност на фона на нейните съвременнички. Героинята трябваше да бъде нежна, отзивчива, но същевременно решителна и духовно силна и най-вече – бунтуваща се по свой начин, готова да се изправи срещу диктата на общество, в което жената е можело да бъде единствено нечия дъщеря или съпруга, но никога независима личност със свои самостоятелни решения, която сама управлява живота си. Освен това винаги съм смятала, че бел епок, както се нарича времето от 1880 г. до 1914 г., е много интересен период от френската история. Тогава се организират световни изложения, изгражда се парижкото метро, започва новият век, който донася големи социално-икономически промени. За мен това е идеалната епоха за историята на Габриел – жена, която принадлежи на своето време, но и очевидно е авангардистка, решена да се бори за онова, което желае.
Съчетали сте две много красиви романтични любовни истории. Повлияни ли са от Ваш личен опит?
Това е сложен въпрос. От една страна - да, до известна степен всички любовни истории, които описвам, са повлияни от личния ми опит. Всички ситуации са изцяло плод на въображението ми, но емоциите са искрени. Често черпя от най-дълбоките кътчета на душата си, за да пресъздам най-точно и по най-въздействащ начин чувствата и реакциите на героите в дадена ситуация. За щастие, ми върви в любовта. Партньорът ми вече години наред е моя подкрепа и това личи във всичко, което пиша. Моят живот обаче е много по-обикновен от живота на Габриел и на Александра. И, за съжаление, нямам замък в долината на Лоара! Но тъй като говорим за любовни истории, ще ви споделя една тайна – любовта на Габриел и Тома е мой собствен прочит на приказката за Красавицата и Звяра с добавка на елементи от „Джейн Еър“ на Шарлот Бронте. Почитателите на анимационните филми на „Уолт Дисни“ пък вероятно ще открият многобройни алюзии, свързани със света на „Дисни“, с които съм осеяла романа.
Имат ли реални прототипи героите Ерик и Тома Д’Арси?
За съжаление, не. И двамата са родени направо от въображението ми! Съгласна съм, че е тъжно, че нещата стоят така, защото Тома имаше огромен успех сред френските ми читателки!
Има ли общи черти между Вас и някоя от двете Ви героини – Александра от настоящето или Габриел от миналото?
Да, и то много!!! Също като Габриел и аз издигам книгите направо в култ. Не само като предмети на изкуството, но и по отношение на съдържанието им. Аз съм в еднаква степен и читателка, и писателка. За мен четенето и писането са две жизненоважни дейности – впрочем настроението ми става ужасно, ако не си взема дневната доза от някоя от тях. Само че… това е тайна! Споделям също и дълбокото влечение, което Александра изпитва към руините от древността, към историята и миналото, към търсенето на собствените корени. Историята е моя страст и ме държи в плен от години. Чувствам се безкрайно щастлива, когато посещавам места с богата история, където нашите предшественици са оставили своя диря. Смайваща е мисълта, че преди теб известни личности, или не чак толкова известни, са докосвали същите руини или са се любували на същите статуи. Изумително е да откриваш тайните на миналото, проследявайки съхранилите се до наши дни артефакти. Иначе много бих искала да притежавам таланта на художник, който има Алекс, но уменията ми в тази област са скромни – човечета, нарисувани с няколко линии. Затова предпочитам да разказвам истории, вместо да рисувам.
Героинята Ви Александра работи в компания за винопроизводство, а замъкът Шандьоние има винарна с важна роля в сюжета на книгата. Вие запознати ли сте с винопроизводството, или се наложи да правите проучвания специално за романа?
Ще ви призная честно, че не познавах добре темата за винопроизводството преди да напиша „Шато край реката“. Трябваше да направя доста проучвания, така че описанията в романа да звучат правдиво. По същия начин внимателно се запознах и със сайта на „Лекари без граници“, за да почерпя оттам информацията, която да ми позволи да изградя образа на Ерик. В това се състои красотата на писателската професия – една история, един герой ни карат да тръгнем по пътища, по които никога не сме смятали, че ще вървим, за да се разкрият пред погледа ни цели вселени, които преди това са били непознати за нас. Да пишеш, означава всеки път да научаваш нещо ново и вълнуващо. Мисля, че това е една от особеностите на тази професия, която най-много обичам. Както и, разбира се, да карам читателите да преживяват определени емоции.
