Все повече усещаме как лятото лека-полека започва да си събира багажа и да си тръгва…

Слънчевите лъчи все още греят, но има нещо различно в тях – по-меки, по-малко интензивни, сякаш те също се подготвят за сбогуване. И няма по-добър начин да се разделим с лятото от поезията на Петя Дубарова – чиито стихове носят в себе си топлината, свободата и меланхолията на изтичащия сезон

„Лятото изтече като пееща вода. Тежко ми е — колко много, много пих от нея.“

Тези думи на Петя Дубарова улавят онова странно усещане на пълнота и празнота, което изпитваме в края на сезона. Пълнотата от изживените мигове, от смеха, който е оглася бреговете, от танците на плажа до зори. 

Празнота, защото знаем, че това време няма да се върне (скоро). Лятото, като пееща вода, преминава през нас – оставя следи, които ще носим в себе си.

„Заровило рошава глава в полата ми, лятото плаче. Аз го изпращам до тополата и го целувам за последен път по челото.“

Трудно е да се сбогуваме с нещо, което ни е донесло толкова радост и безгрижие. В тези стихове се крие носталгията, която изпитваме при мисълта за края на лятото. 

Петя Дубарова - тъгата, която я остави завинаги на 17

Въображението на поетесата ни помага да видим лятото като нещо живо, като приятел, който трябва да изпратим. Тази метафора ни кара да се замислим колко силна е връзката ни с тези летни дни – толкова силна, че сбогуването с тях става почти като сбогуване с близък човек.

Продължи да четеш