Тя ще си остане завинаги млада. Петя... Петя Дубарова, която завинаги ще си остане на 17. В нощта на 3 срещу 4 декември лекарски екип от бургаската болница се бори за живота на поетесата. Разстроена от това, че в училище несправедливо са намалили поведението й, Петя слага край на живота си. В болницата вече е в кома и малко преди да навърши 18 години, си отива.
Онази Петя, родена в семейството на прогимназиална учителка по литература и майстор в бургаски завод, която в мислите на познатите и роднините си, в спомените на съучениците и учителите си, в прочетените и непрочетените редове от стихотворения и разкази винаги ще си остане бяла и добра (дубар означава добър).
Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!
Петя не обича да променя мястото си в класната стая. В V клас сяда на втория чин, в средната редица и с това място винаги я свързва нейната учителката по български език и литература – Марина Бахчеванова. Петя винаги седяла с добра стойка - изправени рамене и вдигната глава със смолисточерна коса, вързана на опашка с голяма бяла панделка. Не обичала да вдига ръка, но дори и когато изглеждала разсеяна, сякаш е само физически, но не и духовно в час, отговаряла правилно и с мисъл на въпросите, и винаги изразявала оригинално, лично отношение.
Защото като палава минута,
внезапно грабната от дълъг ден,
живея аз – от никого нечута,
и цялото небе живее в мен.
Първите стихове на Петя са посрещнати от околните с недоверие – считали, че ги е писала не тя, а майка й. Не можели да повярват, че такова малко момиче може да пише толкова емоционално и проникновено. Всъщност това недоверие цял живот е тежало на Петя.
Интересът на съучениците й към нейните стихотворения не я ласкаел. Напротив – намирала за натоварващо тяхното желание всеки час да им чете по нещо ново.
Сензитивността й е жива, трептяща, фина, настроена на много честоти. Улавя всяка промяна, всяко настроение, всеки намек. Всички тези чувства преизпълват съзнанието й, но Петя не обичала да споделя. А когато не намираш доверен човек, намираш доверен бял лист и химикалка.
"… страданието ми носи щастие. Как си представям страданието - неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях. Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! Аз съм виждала страданието. И как съм го пожелавала само!" 7.09, петък, 1979 г. (из дневника на Петя)
Христо Фотев разказва в свои спомени, че през най-тежкия ноември през живота му, след няколко безсловесни сезона на отчаяние от самия него, внезапно му попаднала тетрадката на деветгодишната Петя, в която прочел около десетина нейни стиха. Най-силно впечатление му направила фразата "О, пчела - огнено око си ти!". Детското доверие в думите изпълнило душата му, усетил „как потрепера асфалтът - долу там - от скока на първите кокичета”.
внезапно се ражда и тръгва към мен
(когато не е нито нощ, нито ден)
не плах, сивоок, бледосинкав и тих,
а жив, поразяващ, неистов мой стих.
Петя Дубарова обожава Антоан дьо Сент Екзюпери, и най-вече “Малкият принц “. Обича и Флобер, но само и единствено неговата книга – “Мадам Бовари “. Останалите отрича.
Обожава лятото и морето. Топлото я кара да се чувства жива. Само за сравнение, сестра й Елица - днес уредничката в музея „Петя Дубарова” в Бургас, обича снега, студа и планината. И до днес тя прекарва зимите, без да пуска парно в дома си, и дори когато зъбите й тракат от студ, тя просто се чувства добре. Но да се върнем в миналото и при Петя. Тя харесвала да гледа картини. Заставала пред тях и с часове ги съзерцавала, чувствала ги.
Стиховете й шептят със звуците на плискащи се вълни, проскърцват като златисти песъчинки, стоплят, както топли юлското бургарско слънце. Слънчевото момиче на българската поезия умее да разговаря с "разплаканите черупки" по плажа, с небето и дъжда, който милва стъклата на прозорците, със слънцето "с магия на златен фонтан".
Страхът да не се срути пиедесталът, на който са я издигали всички, силната любов към живота и хората в него, взискателността на майка й, чувствителността на поета или...? Официалната версия за причината за самоубийството на Петя е счупена кръстачка в бирена фабрика, където е била на бригада. Обвиняват нея. Следват педагогически съвет, на който се разглежда случая и намалено поведение.
Предсмъртното й писмо е объркано, скриващо, същевременно откровено и толкова поетично, колкото всеки друг, написан от нея стих:
ИЗМАМЕНА
МЛАДОСТ
ПРОШКА
СЪН
СПОМЕН
ЗАД СТЕНИТЕ НА ГОЛЯМАТА КЪЩА
ТАЙНА
За да избереш смъртта пред живота, със сигурност демоните в теб или в хората около теб са били силни и страшни. Може би днес, когато смело можем да се опълчим на всичко, с което не сме съгласни, да излеем гнева си, да бъдем груби, вулгарни дори и изобщо да не ни пука от това, подобно поведение ни се струва като проява на слабост. Но онова време е различно. Онова време ни оставя прекрасното творчество на Петя, която реши да бъде по-близо до небето и дъжда още на 17.
Не за да бъда всевластна незнайница,
нито с човешки съдби да играя,
а да гребете от мене и никога
да не ме изгребете докрая!
