Със специфичните си жестове на сцената и с божествения си глас Фреди Меркюри – вокалистът на британската банда Queen – е една от рок звездите, които са оставили ярка следа не само на музикалната сцена, но и в световната история.
Съдбата на краля със звезден глас оживява отново в новото издание на изчерпателната „Фреди Меркюри: Биография” от уважаваната журналистка Лора Джаксън (изд. „Сиела”, превод: Цветана Генчева).
Родено с името Фарух Булсара, гениалното момче от остров Занзибар остава енигма години след трагичната си кончина. Истинска стихия на сцената и в студиото, но и човек, раздиран от терзания и противоречия – считаният за един от най-влиятелните рок музиканти певец печели милиарди сърца по света и се превръща в легенда с умението си да изправя на крака стадиони от почитатели и да вдъхва живот на всяка песен. Винаги готов да се изправи срещу общоприетото, той успява да предизвика истинска революция в света на музиката. А ексцентричният му начин на живот и до днес буди противоречиви мнения.
„Фреди Меркюри: Биография” проследява пътя на вокалиста от детските му години на остров Занзибар, през първите му години във Великобритания – времето, в което Меркюри се опитва да пробие на рок сцената със Smile, годините му в колежа по изящни изкуства и раждането на звездата на кралицата, турнетата и уникалните записи – та до трагичната му смърт след заразяването на Меркюри със СПИН и отзвука, която тя има по света.
Изданието е базирано на ексклузивни интервюта с някои от най-близките хора на Меркюри, включително с музикантите от Queen, а също и с други звезди, които разказват любопитни истории за работата си с него – като Клиф Ричард, Ричард Брансън и Брус Дикинсън.
Пътят на Фреди Меркюри е осеян със секс, наркотици и рокендрол, но това е и пътят на човек, изпълнен с истинска страст и абсолютна отдаденост към близките, феновете и нейно величество Музиката. А звездата на Вълшебникът от „Уембли” ще продължи да грее ярко на небосклона на световната сцена.
Лора Джаксън има зад гърба си редица биографии на някои от легендарните рок имена като Брайън Джоунс, Стивън Тайлър, Боно, Бон Джоуви, както и на китариста на Queen Брайън Мей. Изключителните ѝ познания за музиката и историята на рока, както и талантът ѝ да предава увлекателно и прецизно събития, я превръщат в един от най-популярните биографи на звездите.
Следва откъс от книгата.
Из „Фреди Меркюри: Биография” от Лора Джаксън
Втора глава
Възходът на Меркюри
През 1965 г. Великобритания е омагьосана от суинга. Изкуствата процъфтяват – фотография, мода, театър, – а начело е музиката, подвластна на ожесточената битка между „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“ за първото място в класациите. В страната почти няма град, недокоснат от новия дух на свободолюбие, а Лондон, който по онова време изглежда център на цялата вселена, жужи като кошер.
Както никога досега почитателите превъзнасят рок звездите, превръщат ги в новите икони, а Брайън Джоунс, създател на „Ролинг Стоунс“, олицетворението на бляскавото десетилетие на шейсетте, превръща облеклото в изкуство. Андрогинният му стил на обличане: рединготи, шапки федора[1] и берберски бижута, става прототип за следващите поколения поп звезди. Лондонската сцена разпалва въ-ображението на Фреди Меркюри и той бързо разбира колко е важно музиката му да бъде поднесена в атрактивни одежди. Към края на десетилетието той вече е открил отдушник за склонността си към ярките, запомнящи се изяви и стряска останалите членове на бандата с настойчивостта си да обличат дамски дрехи на сцената.
В средата на шейсетте американският писател Кен Киси внася ново измерение в света на забавленията и експериментите на десетилетието с партитата „Киселинен тест“[2]. Синтетичният наркотик ЛСД[3], създаден толкова наскоро, че все още не е забранен и по-известен като асид[4], е гвоздеят на тези партита. Това е началото на психеделията с ярките цветове и пъстри десени, от която Фреди Меркюри е неустоимо привлечен.
Скоро след двайсетия си рожден ден през септември 1966 г. Меркюри се сдобрява с родителите си и се записва в технологическия колеж „Илинг“ в Западен Лондон, специалност „Графично изкуство и дизайн“. Решава да се премести от семейния дом в апартамент в лондонския квартал „Кенсингтън“. За мнозина колежът по изкуства не е нищо повече от лъскав параван за приятно и безгрижно прекарване на времето, за срещи с приятели и мързеливи часове, минаващи в разговори или за предпочитане – в създаване на музика. Вече изкачилите се до върховете на класациите Джон Ленън и Пийт Таунсенд са възпитаници на школи по изкуства – Таунсенд дори е завършил колежа „Илинг“. Артшколите започват да се превръщат в класически центрове за обучение на британските рок звезди на шейсетте и Меркюри добре разбира значението на учебното заведение. „Артшколите – казва той – създават у теб усет към модата, учат те как да си една крачка напред.“ С отличната си оценка по изкуство той е приет в школата с овации.
Заради преживяното в гимназията през първата си година в колежа Меркюри е нащрек, държи се свито и необщително. Бившите му преподаватели си спомнят, че бил скромен и непретенциозен, съвсем обикновен, с изключение на дразнещия, по всяка вероятност нервен кикот, който понякога не успявал да овладее. След години бивш студент упорито твърди, че Фреди бил мухльо, без капчица талант, докато друг си припомня с много обич колко мил и внимателен е бил.
През 1967 г. гарвановочерната коса на Меркюри е пусната дълга, както е модерно, той носи кадифени сака, тесни панталони и обувки с дебели подметки, целият е окичен със сребърни бижута. Тъй като това е на мода, не се откроява: всъщност има други в много по-крещящо екстравагантни дрехи, които се държат дори по-натрапчиво от него, факт, който днес силно озадачава всички, които са го познавали в онези години. Мнозина не биха повярвали, че Меркюри ще успее да осъществи желанието си да стане рок звезда. Не биха повярвали и какви сексуални тайни са скрити в миналото му. Изглежда, че след като напуска Бомбай, няма нови хомосексуални контакти, макар да не е известно и да се е забавлявал с момичета. Държи се сдържано, но не и необщително.
Курсът на Меркюри по изкуство и дизайн има добра репутация и съвипускниците му се оказват талантливи. Той учи и други предмети, включително балет, който го очарова и през студентските години, и по-късно, когато за кратко се занимава с танци. Музиката обаче го привлича неудържимо и през лятото на 1967 г. се предава на магията на забележителния американски китарист Джими Хендрикс.
По това време Хендрикс живее в Лондон и музикалната му кариера процъфтява благодарение на напътствията на мениджъра Чаз Чандлър. Пристигането на Хендрикс е важно музикално събитие за много хора, сред които е и Меркюри. Много му допадат брилянтните оглушителни импровизации на електрическа китара в рок парчетата Hey Joe и Purple Haze. Възхищава се на екзотичния цигански стил на Хендрикс, потомък на индианци от племето чероки и на мексиканци, и става негов запален почитател. Лепи постери на идола си по стените на жилището си, облича се като Хендрикс и непрекъснато го скицира.
С течение на времето манията на Меркюри по Хендрикс прониква във всички сфери на живота му, включително и в обучението. След посещение в пъба на обяд Меркюри с готовност се качва на чина си и започва невъздържана имитация на Хендрикс. Реве с пълно гърло думите на неговите песни, преструва се, че трийсетсантиметровата дървена линия, напъхана предизвикателно в панталоните му, е китара. Не е единственият, който проявява подобна страст към музиката, и вече се е сприятелил с други, които споделят интересите му. Понякога в тоалетните, заедно с Найджъл Фостър и Тим Стафъл, пеят на три гласа, тъй като там е най-добрата акустика в сградата.
Тим Стафъл също твърди, че когато Меркюри постъпва в „Илинг“, е напълно посредствен и незабележим. „Първото ми впечатление беше, че в културно отношение е напълно праволинеен. С други думи, консервативен – по онова време дори не се замислях за сексуалните му предпочитания. Беше сравнително резервиран, никой не би казал, че е „натрапчиво агресивен“, както твърдяха. Освен това беше доста скромен.
Само че като личност Фреди се развиваше с неподозирано бързи темпове и беше започнал да комбинира природната си склонност към изява и пищна показност със самоувереността, която по-късно щеше да добие от пеенето. Що се отнася до превръщането му в звезда, аз лично мисля, че той вече изгряваше. Определено умееше да въздейства на хората.“
Обзет от отчаяно желание да се присъедини към някоя банда, Меркюри знае, че Стафъл редовно свири в една и е във възторг, когато най-сетне е представен на останалите момчета.
Тим Стафъл запознава Фреди Меркюри с музикантите от Smile в началото на 1969 г. Както винаги, когато е сред непознати, първоначално Меркюри е резервиран и преценява останалите членове на бандата, застанал на разстояние, на сигурно място зад невидима бариера. Роджър Медоус Тейлър, студент по дентална медицина, е екстровертният рус барабанист. Интересът му към музиката го е насочил първо към укулелето[5], след това към китарата, но през 1961 г. получава първия си дръм кит и открива, че талантът му е в перкусията. През тийнейджърските години е експериментирал с две банди от Югозападна Англия и най-успешните му изяви са с Reaction.
Китаристът Брайън Мей е висок, кльощав, много старателен, с гъста, тъмна, къдрава коса. Меркюри разбира, че са били почти съседи, че са живели през няколко улици във Фелтам. Също като Меркюри Мей тръгва още от малък на уроци по пиано и стига до IV степен. Баща му го е научил да свири на укулеле, а на седемнайсетия рожден ден му подарява първата акустична китара със стоманени струни. С баща си изработва ръчно първата си електрическа китара, наречена „Ред Спешъл“.
Стафъл и Мей се познават отдавна, още откакто през 1964 г. Стафъл се е включил като вокалист в училищната банда на Мей. През 1965 г., когато Брайън печели стипендия по физика за лондонския технологичен Импириъл Колидж, Стафъл също е в Лондон и се подготвя да учи графика в колежа по изкуствата „Илинг“. Когато в края на 1967 г. Брайън Мей напуска училищната си банда, той поддържа приятелски отношения със Стафъл, който остава известно време с групата, но скоро след това също напуска. Колкото повече време прекарват двамата в разговори за музика, толкова повече разбират колко много им липсва животът в банда. Решават да създадат нова група и пускат в Импириъл Колидж обява за БАРАБАНИСТ ОТ ТИПА НА МИЧ МИЧЪЛ[6]/ДЖИНДЖЪР БЕЙКЪР[7]. Желаещите прииждат като лавина, но щом Роджър Тейлър минава прослушването на бонго, те веднага го приемат в бандата. „Направихме и второ, истинско прослушване за Роджър, взехме си инструментите, свирихме истински, но беше очевидно, че той е съвършен за нас“, спомня си Стафъл.
[1] Шапките от модела федора са с малка периферия. Техен прототип са гангстерските шапки, познати ни от филмите за мафията. – Б. ред.
[2] Името на серията партита, организирани от Кен Киси, води началото си от разговорния термин „киселинен тест“, използван в минното дело, преименуван на „златен стандарт“, при който азотната киселина е използвана като потвърждение за наличието на злато. – Б. пр.
[3] Лизергинова киселина, силен халюциногенен наркотик. Синтезиран е през 1938 г. от химика Алберт Хофман в Швейцария. – Б. пр.
[4] Acid (англ.) – киселина. – Б. пр.
[5] Традиционен хавайски инструмент. – Б. ред.
[6] Джон Роналд „Мич“ Мичъл (9.7.1947–12.11.2008) е английски барабанист известен най-вече с участието си в групата The Jimmi Hendrix Experience. – Б. пр.
[7] Питър Едуард „Джинджър“ Бейкър е английски барабанист, известен с участието си в Cream и Blind Faith. – Б. пр.
