Доминик Купър в двойна роля, добра работа на Лий Тамахори (да, режисьорът е това), купони, наркотици, съблазняване, пребиване до синьо и война, Саддам Хюсеин, ориенталски ритми… накратко - да бъдеш двойник на „дявола” а.к.а Удай Хюсеин.
Филмът е добър. И преди да се впуснем в повече уточнения, ето и най-важното - ако очаквате да гледате лента, от която с голямата лопата да изринете жизнеутвърждаващи философоско-екзистенциални послания и идеи, по-добре се откажете сега и замълчете завинаги. Това е просто портрет на едно и също лице (буквално) в две измерения, който челно те сблъсква с абсурдите на диктатурата и с щетите, които по/нанасят наследниците му.
С всичките му там чувство за безнаказаност, порочност, ненормалност, неадекватност и неспособност да си част от света, защото се усещаш над него. А пък тези същите - противопоставени на принудата, нещастието, любовта към семейство/жена/себе си и въпроса – може ли изобщо в подобна система да се чувстваш поне относително сигурен, да бъдеш личност въобще?
"Двойник на дявола" ни вкарва в достатъчно достоверно изглеждащ свят, в който един има пълна свобода, гарантирана му от липсата на същата за всички останали. И докато Удай се радва на пълна защита/ никаква за другите, липсата на морални/правни/каквито и да е устои, съвсем на принципа на двата полюса – бяло/черно, добро/лошо, ние следваме по петите Латиф. Момчето е войник, привикан от фронта, за да стане двойник на Удай Хюсеин – психо-синът на Саддам със същата мила фамилия. Годината е 1987, мястото – Багдад. Ставаме свидетели на отвличания, изнасилвания, привидно „бляскав” живот, криещ червеите на една прогнила малка душица, създадена от татко с много власт. Намесва се и неизбежното и в случая много интересно лице – Сараб (Людивин Сание), която е единствената във филма с някакъв по-сивкав (не чак толкова ясен) характер и която горе-долу успява да е част и от двата свята - на Удай и на Латиф, че даже и да има своя индивидуалност и интереси. 3 в 1 или нещо такова. Самият Саддам присъства като оправдание за характера на сина си и без много да се натрапва, допълва подозренията на любителите на психоанализата - да, татко е виновен. И точка.
И така - втрисани от грамаданските размери на лудостта и от още по-безумната липса на последствия, стискаме палци за Латиф и семейството му. Ще успее ли да намери някакъв начин да се измъкне от примката на своя "покровител"? Отговорите са дадени от реалния Латиф Яхия, чиято лична история става основа за въпросния сценарий. Заинтригуваните от съвременната история вероятно знаят какво се случва по-нататък. Останалите,
гледайте Двойник на дявола. По кината.
