След като младият "Батман. Нощният хищник" оцеля и спаси Готъм, е време и котката да си поиграе. Въпросът е само колко останали живота има тя. На български език излиза дългоочакваната трета книга от хитовата поредица "DC Icons", която обединява най-популярните DC герои с най-известните писатели на YA литература. 

„Жената-котка. Крадец на души" от "кралицата на YA фентъзито" и автор номер едно на "Ню Йорк Таймс" Сара Дж. Маас ще ви запознае с алтернативната история на един от най-противоречивите персонажи на DC, който ще открадне сърцата на читателите.

Две години след като бяга от бедняшките квартали на Готъм, Селина Кайл се завръща като мистериозната и богата Холи Вандърийз. Тя бързо открива, че в отсъствието на Батман, поел на важна мисия, Батуинг е натоварен с отговорността да се справя с местните престъпници.

Дошъл е моментът, в който Люк Фокс, зад маската на Батуинг, може да се докаже пред хората на Готъм и да впечатли своя наставник. Това, което не е предвидил, е, че съществуват жени, които обожават да създават ад на земята. И се забавляват дяволски с умението си.

Амбициозният Батуинг се оказва въвлечен в игра на котка и мишка с три фатални героини. Защото Селина не е сама, а Харли Куин и Отровната Айви са готови на всичко, за да ѝ помогнат в покоряването на града. 

Ще успее ли обаче мис Кайл да избяга от миналото си, или то е точно пред зоркия ѝ котешки поглед?

В „Жената-котка. Крадец на души" от Сара Дж. Маас създава напрегната и заплетена история, в която нови и стари герои от Бат-вселената се изправят един срещу друг, за да разберат, че… пътищата им са неизбежно свързани.

Прочетете откъс от „Жената-котка. Крадец на души“ от Сара Дж. Маас,  която излиза от "Сиела".

Снимка: Сиела

Първа глава 

Ревящата тълпа на импровизирания ринг не разпали кръвта ѝ.

Не я разтресе, не я подразни, нито я накара да заподскача от крак на крак. Не, Селина Кайл само сви рамене – веднъж, а после още веднъж.

И зачака.

Бурните одобрителни възгласи, които се носеха в мръсния коридор, свързващ ринга със съблекалнята, напомняха на да­лечни гръмотевици. На бурята, помела Ист енд, докато тя идва­ше насам от сградата, в която живееше. Когато стигна до тай­ния вход на тунела, водещ към незаконния хазартен комплекс на Кармине Фалконе – последния от безбройните мафиотски босове в град Готъм, – беше мокра до кости.

Но, подобно на всяка буря, Селина щеше да преживее и тази битка.

Косата ѝ все още не беше изсъхнала и Селина я опипа, за да се увери, че кокът, на който я беше вдигнала, не се е разхла­бил. Веднъж беше допуснала грешка и я беше вързала на опаш­ка – това се беше случило по време на втория ѝ уличен бой. Другото момиче я хвана за опашката и онези няколко секунди, докато вратът ѝ беше оголен, ѝ се сториха безкрайно дълги. 

Но тя победи, макар че беше на косъм от загубата. И си извади поука. Вадеше си поука от всеки бой, независимо дали боят се водеше на някоя улица или на ринга, издигнат в един от подземните канали на Готъм.

За нея нямаше значение кой ще бъде опонентът ѝ тази нощ. Противниците ѝ обикновено бяха отчаяни мъже, които дължа­ха на Фалконе повече, отколкото бяха в състояние да му платят. Глупаци, склонни да рискуват живота си заради възможността да им бъдат опростени дълговете, ако успеят да победят някой от неговите Леопарди. 

Наградата: повече не им се налагаше да поглеждат през рамо за някоя дебнеща ги сянка. Цената на загубата: строше­ни кости и неизплатени дългове – перспективата обикновено се свеждаше до еднопосочен билет за дъното на река Спранг. Шансът за победа: нищожен.

С който и тъжен нещастник да се биеше тази нощ, Селина се молеше Фалконе да ѝ даде знак по-бързо в сравнение с по­следния път. Онзи бой... Той я беше принудил да продължава да води онзи изключително брутален бой, който сякаш нямаше край. Тълпата беше превъзбудена и готова да харчи пари за евтин алкохол и за всичко останало, което се продаваше в под­земния лабиринт. Тя получи повече контузии от обичайното, а мъжът изпадна в безсъзнание... 

Селина си повтаряше непрекъснато, че това не е неин про­блем. Дори когато виждаше окървавените лица на противници­те си в сънищата си. Това, което Фалконе правеше с тях след боя, не беше неин проблем. Те още дишаха след края на боя. Поне в това беше сигурна.

Не беше толкова тъпа, че да възразява на Фалконе, както правеха някои от другите Леопарди – онези, които бяха пре­калено горди, прекалено глупави или прекалено млади, за да схванат същността на играта. Не, нейните малки бунтове сре­щу Кармине Фалконе не бяха толкова явни. Той искаше мъжете мъртви, а тя се биеше с тях, докато изпаднат в безсъзнание, но го правеше толкова умело, че никой в тълпата не протестираше.

Опитваше се да намери някакъв баланс, още повече че жи­вотът на сестра ѝ зависеше от това. Ако се опълчеше на Фал­коне, той може би щеше да започне да ѝ задава въпроси и да се чуди кой е най-важният човек в живота ѝ. И да насочи ударите си към него. Тя никога не би го допуснала. Никога не би изло­жила на риск безопасността на Маги, макар че разчиташе из­ключително много на тези битки. На всяка една от тях.

Бяха изминали три години, откакто Селина се беше присъе­динила към Леопардите, и две години и половина, откакто беше доказала превъзходството си в боевете с членовете на останали­те момичешки банди достатъчно убедително, за да даде основа­ние на Мика – водачката на Леопардите – да реши да я запознае с Фалконе. Селина не посмя да не отиде на онази среща.

Правилникът на момичешките банди беше прост: водачка­та защитаваше момичетата, наказваше ги и ги награждаваше. Заповедите ѝ бяха закон за тях и се привеждаха в действие от нейната първа и втора заместничка. Оттам нататък йерархията се размиваше. Всеки бой беше свързан с възможност за изкач­ване нагоре или за слизане надолу по стълбата ѝ в зависимост от изхода му. Дори водачката можеше да бъде предизвикана, ако си глупав или достатъчно смел, за да го направиш.

Но мисълта за издигане в йерархията беше далече от ума на Селина, когато Мика доведе Фалконе, за да я наблюдава, докато разгромяваше втората по ранг във Вълчата глутница и оставяше момичето окървавено върху бетонната настилка на улицата. 

Преди този бой върху бледата кожа на лявата ръка на Се­лина бяха татуирани само четири леопардови петна. Те пред­ставляваха награди за спечелени битки.

Селина оправи ръба на бялата си тениска, която беше без ръкави. Сега, на седемнайсетгодишна възраст, върху ръцете ѝ бяха татуирани двайсет и седем леопардови петна. 

Непобедима.

Тъкмо тази дума изричаше в момента в отсрещния край на коридора коментаторът на предстоящата среща. Селина едва чуваше монотонния му глас: „Тя е непобедима – най-свирепият Леопард...“.

Ръката ѝ докосна единствения предмет, който имаше право да носи със себе си на ринга: дълъг камшик от телешка кожа.

Някои от Леопардите предпочитаха да се гримират и да се обличат по начин, който ги открояваше от останалите. Селина не разполагаше със средства за подобно разточителство – ту­бичката с гланц за устни струваше колкото един скромен обяд или една скромна вечеря. Мика обаче не остана доволна от вида ѝ, когато Селина се появи за първия си бой със старото си гимнастическо трико и чифт гети.

„Изглеждаш така, сякаш отиваш на джазърсайз*“, отбеляза тя. „Ако не друго, трябва поне да те снабдим с остри нокти.“

Беше им разрешено да си служат с всякакви малки оръжия на ринга, освен с ножове и пистолети. През онази нощ обаче двете с Мика не успяха да намерят нокти. Имаше само един камшик, който беше захвърлен върху купчината от вещи, оста­нали от времето, когато рингът е бил използван от някакъв ал­тернативен цирк.

„Разполагаш с десет минути, за да измислиш как да го из­ползваш“, предупреди я Мика, преди да ѝ го подаде.

До излизането си на ринга Селина нямаше представа как трябва да размахва камшика. По време на онзи първи бой кам­шикът по-скоро ѝ пречеше, отколкото ѝ помагаше, но на тълпа­та това ѝ харесваше. На нея също до известна степен ѝ харес­ваше звукът от изплющяването му, който цепеше въздуха. 

И така, тя се научи да си служи с него и той се превърна в продължение на ръката ѝ и ѝ даваше сила, която крехката ѝ фигура не притежаваше. Освен това драматизмът, който той предизвикваше на ринга, не причиняваше болка на никого. 

Почукването на металната врата представляваше знак, който ѝ показа, че трябва да излезе на ринга. 

Селина огледа прикрепения към хълбока си камшик, чер­ния ластичен клин и зелените маратонки, които подхождаха на очите ѝ, макар че до момента никой не беше направил подобен коментар, и разкърши омотаните си в бинтове пръсти. Всичко беше наред.

Дотолкова, доколкото беше възможно.

Мускулите ѝ бяха отпуснати, а тялото ѝ беше гъвкаво в ре­зултат от загряването с упражненията, които беше подбрала за подготовката си за тези боеве. Тя винаги правеше тези упраж­нения преди боя, преди да започне да си служи с камшика и да изпълнява акробатичните номера както за демонстрация, така и за да извади от равновесие опонентите си, които бяха по-тежки от нея, защото беше убедена, че добрата физическа форма до голяма степен е гаранция за победата. 

Ръждясалата врата изскърца, докато Селина я отваряше. В коридора вниманието на Мика беше погълнато от новото мо­миче. Примигващата флуоресцентна светлина лишаваше брон­зовата ѝ кожа от обичайния ѝ блясък.

Тя погледна преценяващо Селина през слабото си рамо и черната ѝ плитка се люшна върху гърба ѝ. Бялото момиче подсмърчаше и бършеше внимателно кръвта, която течеше от подутия му нос. Едното от котешките му очи вече беше под­пухнало и зачервено, а в другото плуваха сълзи, които всеки момент щяха да потекат по бузата му. 

Нямаше нищо странно във факта, че тълпата беше раздраз­нена. Подобно тежко поражение, нанесено на Леопард, означа­ваше, че битката е била страховита. Достатъчно брутална, за да накара Мика да сложи ръка върху бледото рамо на момичето, за да му попречи да залитне.

Един от бодигардовете на Фалконе ѝ махна с ръка откъм отсрещния край на потъналия в сенки коридор, който водеше към ринга. Селина затвори вратата след себе си. Тя не носеше никакви ценни предмети. Не носеше нищо, което си заслужава­ше да бъде откраднато. – Трябва да бъдеш изключително внимателна – каза Мика, когато Селина се приближи до тях. Гласът на азиатското моми­че беше тих и мек. – Групата, която Фалконе е довел тази нощ, е много по-злобна в сравнение с предишните групи. – Котето изсъска и отметна назад глава, когато Мика избърса сцепената му устна с натопен в дезинфектант тампон. Мика му изръмжа предупредително да не мърда и котето благоразумно застана мирно, треперейки леко, докато тя почистваше раната. Мика добави, без да поглежда назад: – Запазил е най-добрия за теб. Съжалявам.

– Той винаги постъпва така – отвърна спокойно Селина, макар че коремът ѝ се бунтуваше. – Ще се справя.

Тя нямаше друг избор. Ако загубеше, щеше да лиши Маги от единствения човек, който се грижеше за нея. А да откаже да се бие? Такъв вариант просто не съществуваше.

През трите години, откакто се познаваха, Мика никога не беше споменала пред нея, че съществува възможност да се от­кажат от споразумението си с Кармине Фалконе. Откакто Лео-пардите приеха предложението на Фалконе да се бият под не­гово покровителство, макар и да си даваха сметка, че той ще използва боевете за забавление на тълпата, останалите банди в Ист енд не смееха да навлизат в тяхната територия.

Фалконе превърна боевете в седмичен спектакъл – в същин­ски зрелищен цирк от римско време, – за да накара криминал­ните типове в Готъм да го обичат и да се страхуват от него. Това със сигурност помогна на наивните, мотаещи се из града с наметала върху гърбовете си филантропи да вкарат голяма част от известните гангстери в затвора. 

Докато отпращаше котенцето към съблекалнята, Мика вдигна брадичката си към Селина, заповядвайки ѝ да излезе на ринга. 

Селина обаче продължаваше да оглежда коридора и изхода. Дори и тук, долу, в центъра на територията, която беше владе­ние на Фалконе, да бъдеш без каквато и да било охрана, беше равно на самоубийство. Особено ако имаш толкова много вра­гове, какъвто беше случаят с Мика. Три фигури влязоха през вратата в отсрещния край на ко­ридора и раменете на Селина се отпуснаха, след като зърна ла­тиноамериканското момиче. От двете страни на Ани, първата заместничка на Мика, вървяха две момичета, които бяха Лео­парди с по-нисък ранг.

Това беше добре. Те щяха да охраняват изхода, докато Мика се занимаваше с останалите момичетата.

Одобрителните възгласи на тълпата отекваха по бетонния под и разхлабените плочки по стените тракаха в синхрон с тре­перещите кости и ускореното дишане на Селина, докато тя се придвижваше към водещата към ринга метална врата, която беше осеяна с вдлъбнатини. Бодигардът ѝ даде знак да побърза, но тя вървеше с равномерни крачки. Гордо.

Леопардите, тези боеве... ѝ осигуряваха работа. А работата беше добре платена. След като майка ѝ ги изостави, а сестра ѝ се разболя, нито една легална работа не би ѝ донесла такива големи и бързи доходи.

Преди три години Леопардите не ѝ зададоха никакви въпроси. Не се чудеха дали нарочно се е сбила с Момичето с бръснача* във вътрешния двор на жилищния блок, а после и с други момичета, преди Мика да дойде в сграда С, за да разбере коя е тази луда глава.

Мика само ѝ каза, че ако продължава да се занимава с по­добни глупости в Ист енд, в най-скоро време ще бъде убита, и че Леопардите биха се радвали, ако към тях се присъедини подобен боец. Тя не я попита кой я е учил да се бие. И да се отбранява. 

Бодигардът отвори вратата и тълпата се втурна с рев в ко­ридора подобно на глутница освирепели вълци.

Селина Кайл издиша шумно, докато вдигаше брадичката си и се потапяше в шума, светлината и яростта. 

– Нека кръвопролитието да започне сега.

* Тренировъчна програма, която представлява съчетание от упражнения и танци (англ.). – Бел. пр.13 

* По аналогия с героиня от едноименната книга на американския писател Карл Хайзън. – Бел. пр. 16