През 2022 г. се навършват 90 години от рождението на емблематичната американска поетеса и писателка Силвия Плат. Нейното творчество успява да разчупи патриархалните ценности на 20 век и да промени представата за поезия и литература като цяло, а за съвременната поп култура нейното име е придобило статут на мит, икона, емблема.
За годишнината от рождението на Плат издателство „Сиела” преиздава в луксозно издание с твърди корици единствения ѝ роман „Стъкленият похлупак“ в превод на Людмила Колечкова и избрана лирика в превод на Владимир Трендафилов. Изданието е придружено и от задълбочения предговор на Кристин Димитрова, която повдига завесата към онази „изповедна поезия“, която всичко написано от Плат представлява.
Няколко житейски събития в биографията на американската поетеса белязват живота ѝ – драматичен брак с по-възрастния поет Тед Хюз, депресия, самоубийство. Те сякаш изместват вниманието от нейния огромен принос за оформянето на съвременния литературен пейзаж.
И макар приживе Силвия Плат да издава само две книги – „Колосът и други стихотворения“ (1960) и романа „Стъкленият похлупак“ (1963), а стихосбирката, която оставя подготвена, но непубликувана след себе си – „Ариел“ (1965), вижда бял свят две години след смъртта ѝ, те задават коренно нов тон в литературата и отразяват ограничението на поколението, тревогите, безметежността на отчаянието – „зверското сърце на звяр като теб...”. И в „Стъкленият похлупак“ Естер е революционен общ образ, който се превръща в истински „спасител в ръжта“ за милиони читатели по света.
1953 г., Ню Йорк
Естер Грийнуд е напът да сбъдне американската мечта на милиони момичета и жени. Във време, когато жените са предимно домакини, Естер завършва колеж с блестяща диплома и започва стаж в престижно списание. Очаква я най-бляскавият живот, който Голямата ябълка може да предложи – партита с поети и писатели, модни дефилета и фотосесии, галерии, ресторанти… целият свят е в краката ѝ и очаква да го завладее.
Но докато очакванията и изискванията към нея растат всеки ден, мечтата започва да се пропуква. Щастието някак все ѝ се изплъзва, а през пукнатините се промъкват депресия, отчаяние и вина.
В епохата, в която стимулантите се предписват като витамини, а депресията се лекува с електрошок, младата жена надава безмълвен вик за помощ, който отеква в душите на читателите.
Изящно огледало на своето поколение и предсмъртен дневник на една епоха, „Стъкленият похлупак“ продължава да звучи все така актуално – безсмъртен разказ, който разклонява живота в смокиновото дърво на всички мечти, емоции и желания, на които е способно човешкото сърце.
Прочетете избран откъс от „Стъкленият похлупак“ от Силвия Плат, която излиза от издателство "Сиела". >>>
1
Беше необикновено знойно лято – лятото, в което екзекутираха съпрузите Розенберг, а аз самата не знаех какво търся в Ню Йорк. Разстройвам се от екзекуции. Става ми зле при мисълта, че на електрическия стол изгарят човек, а по вестниците пишеха само за това – заглавия с огромни букви се пулеха насреща ми от всеки ъгъл и от спарената, воняща паст на всяка станция на метрото. Макар че мен не ме заплашваше такава смърт, аз все пак се питах какво ли усеща оня, чиято нервна система електрическият ток разтърсва докрай, за да го умъртви.
Струваше ми се, че няма по-ужасно нещо на света.
Самият Ню Йорк бе достатъчно ужасен. Към девет сутринта малкото росна свежест, изпълнила нощния въздух награда, се изпаряваше като приятен сън. Миражно сиви в дъното на своите гранитни каньони, нагорещените улици трептяха на слънцето, покривите на колите пукаха и лъщяха, а сухата, пепелива прах се набиваше в очите и засядаше в гърлото.
Непрекъснато слушах за Розенбергови и по радиото, и в редакцията и вече не можех да ги изтръгна от мислите си. Също както първия път, когато видях труп. Седмици след това главата на смъртника – или по-скоро онова, което бе останало от нея – изплуваше иззад закуската ми от пържени яйца и бекон или иззад физиономията на Бъди Уилард, който бе виновен, загдето бях видяла трупа, та не след дълго започнах да си внушавам, че влача на връвчица тая глава навсякъде със себе си, подобно на някакъв черен, безнос и вонящ на оцет балон.
Знаех си, че това лято нещо не съм в ред, защото не можех да мисля за нищо друго освен за Розенбергови, знаех си колко глупаво постъпих, като накупих тия неудобни и скъпи дрехи, увиснали като сушени риби в гардероба, и как всички дребни успехи, които така щастливо бях трупала в колежа, се топят безславно пред гладките мраморни и стъклени фасади на Мадисън авеню.
А уж трябваше да изживявам най-славните мигове в живота си.
А уж трябваше да съм обект на завист за хиляди момичета от колежите на цяла Америка, които не биха искали нищо друго, освен да се разхождат със същите лачени обувки номер седем като тези, които в една обедна почивка си купих от „Блумингдейл“ заедно с черен лачен колан и черна лачена чантичка. А когато снимката ми се появи в списанието, където ние дванайсетте работехме, с чаша мартини в ръка, с корсаж от имитация на сребърно ламе над огромен бухлат облак от бял тюл, на някаква окъпана в звездна светлина тераса и в компанията на неколцина млади мъже с типична американска осанка, наети или заети за случая – всеки би помислил, че няма начин да не съм се главозамаяла.
Виж ти, какво ли не е възможно в тая страна, биха си казали някои. Едно момиче живее в забутано провинциално градче цели деветнайсет години тъй скромно, че не може да си позволи покупката дори на списание, но пък после получава стипендия за колежа, печели награда след награда и накрая управлява Ню Йорк като собствен автомобил.
Само дето не управлявах нищо, дори и себе си. Просто се лашках от хотела до работата и по забави, от забавите до хотела и пак на работа като прикачен за жиците тролейбус. Струваше ми се, че би трябвало да изпитвам радостна възбуда, каквато биха изпитвали доста момичета на мое място, но бях неспособна на такова вълнение. Чувствах се страшно спокойна и страшно празна, вероятно досущ като окото на ураган, което отегчено се промъква през заобикалящия го хаос.
В хотела бяхме дванайсет момичета.
Всички бяхме спечелили конкурса на едно модно списание с есета, разкази, стихове и разни рекламни статии, а като наг-рада ни предложиха едномесечна работа в Ню Йорк, поеха ни всички разноски и ни дадоха какви ли не безплатни добавки като билети за балет, пропуски за модни ревюта на тоалети и прически в прочути, скъпи салони, възможности за срещи и запознанства с изтъкнати личности от сферата на нашите интереси и стремежи, както и съвети как да поддържаме в идеално състояние лицето си.
Все още пазя получената тогава чантичка с гримове, подходящи за момиче с тъмни очи и кестенява коса: продълговата кутийка кафяв аркансил с мъничка четчица, кръгли сини сенки, големи колкото да топнеш пръста си, и три червила с нюанси от червено до розово – всичко това, поставено в изящна позлатена кутия с огледалце от едната страна. Пазя си също и бялата пластмасова калъфка за слънчеви очила, облепена с цветни мидички, пайети и най-отгоре със зелена морска звезда от същия материал.
Разбирах, че ни отрупват с толкова подаръци, защото са безплатна реклама на съответните фирми, но не исках да ставам цинична. Лудо се радвах на всички тези безплатни блага, които се сипеха върху нас. Дълго време си ги криех, но по-късно, когато отново бях добре, пак ги измъкнах и те все още се мяркат тук-там из къщи. От време на време ползвам червилата, а миналата седмица отрязах морската звезда от калъфката, за да си поиграе с нея бебето.
И така, дванайсетте бяхме настанени в този хотел, в едно и също крило, на един и същ етаж, в единични стаи, една до друга, което ми напомняше за общежитието в колежа. Това не беше истински хотел – искам да кажа, хотел, където има и мъже, и жени в стаите на един и същ етаж.
Този хотел – „Амазонката“ – беше само за жени и повечето от тях бяха момичета на моята възраст, чиито богати родители искаха да са сигурни, че дъщерите им ще живеят там, където мъже прелъстители не могат лесно да проникнат. Повечето момичета посещаваха изискани, скъпи училища за секретарки като „Кейти Гибс“, където в клас ги задължаваха да носят фини чорапи, шапки и ръкавици, други пък току-що бяха завършили такива училища и вече бяха станали секретарки на важни личности, а трети просто се шляеха из Ню Йорк и чакаха изгодна партия за брак.
Тия момичета ми се струваха страхотно отегчени. Гледах ги по терасата на покрива как се прозяват, лакират си ноктите и се стараят да поддържат тена си, добит на Бермудските острови, но всички изглеждаха отегчени до смърт. Разговарях с една от тях. Беше ѝ омръзнало от яхти, от странствания със самолети насам-натам, от ски по коледните празници в Швейцария, от мъжете в Бразилия.
Такива момичета ме отвращават. Толкова им завиждам, че думи нямам. Вече съм деветнайсетгодишна, а преди пътуването до Ню Йорк не бях излизала от Нова Англия. Това бе първият ми голям шанс, а ето че сега седях бездейно и го пропусках да изтече през пръстите ми, както толкова много вода преди това.
Мисля, че една от причините бе Дорийн.
Никога дотогава не бях срещала момиче като нея. Тя идваше от моден девически колеж в крайния Юг, имаше блестяща бяло-руса коса, която ограждаше лицето ѝ като облак захарен памук, сините ѝ очи бяха прозрачни като ахатови камъчета, твърди, бляскави и сякаш ненакърними, а устните ѝ бяха неизменно застинали в иронична усмивка. Не казвам презрителна, а просто самодоволна, тайнствено-насмешлива, сякаш хората наоколо са кръгли глупаци и тя може да се пошегува за тяхна сметка винаги когато пожелае.
Дорийн веднага ме предпочете пред останалите. Внушаваше ми, че съм по-умна от другите, и наистина страшно ме разсмиваше. Обикновено сядаше до мен край масата за заседания и когато ни посещаваха разни величия, тя ми шепнеше едва чуто остроумни, саркастични забележки по техен адрес.
Нейният колеж така усърдно следвал модата, разказваше Дорийн, че всички момичета имали по няколко калъфки за чантите си от същия материал като роклите им, така че при всяка промяна на тоалета разполагали с подходяща чанта. Тази подробност ми направи страшно впечатление. Загатваше ми за някакъв примамлив и изискан декаданс като начин на живот, който ме привличаше като магнит.
Единственото нещо, за което ме укоряваше Дорийн, бе усър-дието ми да изпълня възложените задачи в поставения срок.
– Не разбирам за какво се потиш? – И тя се изтягаше на леглото ми в копринения си пеньоар с цвят на праскова, като пилеше дългите си, пожълтели от никотина пръсти с гласпапирена пила, а аз траках на пишещата машина въпроси за интервю с някой автор на бестселъри.
И още нещо – ние, другите момичета, имахме колосани летни нощници и ватирани халатчета или пък хавлиени пеньоари, които използвахме и за плажа, докато Дорийн носеше дълги полупрозрачни одеяния от найлон и дантела, както и пеньоари с цвета на кожата, полепващи по тялото от някакво електричес-тво. Излъчваше интересно ухание, леко примесено с мирис на пот, много близко до дъха на сладкия папрат, чиито закъдрени по краищата листа късахме и разтърквахме в дланите си заради аромата на мускус.
– Виж, старата Джей Сий пет пари не дава дали материалът ти ще излезе утре, или в понеделник. – Дорийн запали цигара и пусна дима тъй бавно да се изниже от ноздрите ѝ, че чак очите ѝ се замъглиха. – Джей Сий е грозна като смъртта – невъзмутимо продължаваше тя. – Бас държа, че дъртият ѝ мъж гаси всички лампи, преди да се доближи до нея, иначе ще повърне.
Джей Сий беше моята шефка и аз много я харесвах въпреки приказките на Дорийн. Тя нямаше нищо общо с онези глезли от модните списания с изкуствени мигли и безвкусни бижута. Джей Сий беше умна, така че грубата ѝ, недодялана външност беше без значение. Говореше няколко езика и познаваше добре всички значителни автори в бранша.
Опитах се да си я представя в друго облекло освен в строгия костюм, с който ходеше на работа, без задължителната шапка при официални обеди или в леглото, с нейния шишкав съпруг, но нищо не излезе. Винаги ми е било безкрайно трудно да си представям двама души в леглото.
Джей Сий искаше да ме научи на нещо – възрастните дами, които бях срещала в живота си, все искаха да ме научат на нещо, но внезапно ме осени, че просто не са имали на какво. Наместих капака върху машината и го затворих.
Дорийн се изхили.
– Умно момиче.
Някой почука на вратата.
– Кой е? – Не си направих труда да стана.
– Аз съм, Бетси. Ще идвате ли на забавата?
– Май че да. – Изобщо не отидох до вратата.
Бяха докарали Бетси направо от Канзас с нейната подскачаща руса опашка и неслизаща от лицето усмивка. Спомням си как веднъж ни повикаха двете в кабинета на някакъв бъбрив телевизионен продуцент с костюм на тънки райета, който искаше да провери дали ни бива за използване в предавания, и Бетси започна да разказва за реколтата на царевица в Канзас. Тя толкова се прехласна с тая проклета царевица, че дори продуцентът се просълзи, само че за съжаление, както каза, не можел да ни използва.
По-късно редакторът на страницата за красота убеди Бетси да си отреже косите и я направи фотомодел; все още срещам тук-там лицето ѝ, което се усмихва от реклами като „Съпругата на П. К. носи само дрехи с марката на Б. X. Раг“.
Бетси винаги ме канеше да ходя по забави с нея и другите момичета, сякаш се опитваше някак да ме спаси. Никога обаче не канеше Дорийн. Насаме Дорийн я наричаше Полиана, малката краварка[1].
– Ще дойдеш ли с нашето такси? – попита Бетси през вратата.
Дорийн ми направи знак с глава.
– Благодаря, Бетси – отвърнах аз. – Ще тръгна с Дорийн.
– Добре.
Чух как Бетси се втурна към дъното на коридора.
– Ще стоим, докато ни писне – каза Дорийн, като угаси цигарата си в поставката на нощната ми лампа, – и после ще тръгнем към града. Тия забави, дето ни ги устройват, ми напомнят на училищните танци във физкултурните салони. Защо винаги домъкват момчета от „Йейл“? Те са толкова тъ-ъ-пи.
Бъди Уилард учеше в „Йейл“ и сега се замислих: проб-лемът му бе, че е тъп. О, той бе успял да изкара високи оценки, да завърти любов с някаква ужасна сервитьорка от Кейп на име Гладис, но нямаше нито капка интуиция. А Дорийн имаше интуиция. И всичко, което изричаше тя, бе като тайнствен глас, отекващ право от душата ми.
Движението се задръсти, наближаваше часът, в който започваха театрите. Нашето такси заседна зад това на Бетси и пред друго с четири от нашите момичета; нито една кола не помръдваше.
Дорийн беше страхотна. В бяла дантелена рокля без през-рамки, прикачена върху стегнат корсет, който подчертаваше талията ѝ, като същевременно открояваше внушителните ѝ прелести над и под кръста, а под бледата пудра кожата ѝ блестеше с бронзов загар. Ухаеше силно, като цял парфюмериен магазин.
Аз си бях сложила свободно отпусната рокля от черен шантунг, която ми струваше четиресет долара. Тя бе спомен от купуваческия разгул, който си позволих с парите от стипендията, щом разбрах, че съм една от щастливките, избрани за Ню Йорк. Тази рокля имаше толкова ексцентрична кройка, че не можех да я нося с никакъв сутиен, но това нямаше значение, тъй като бях кльощава като момче и плоска като дъска, пък и ми бе приятно да се чувствам почти гола в топлите летни нощи.
Все пак градът бе изменил свежия ми тен. Станала бях жълта като китаец. При други обстоятелства бих се притеснявала от роклята и цвета си, но в компанията на Дорийн забравях всичките си тревоги. Чувствах се адски умна и цинична.
Когато мъжът във вехта синя риза, черни памучни панталони и украсени кожени каубойски ботуши се запъти към нас от раирания брезентов навес на бара, откъдето следеше с поглед нашето такси, не си правех никакви илюзии. Отлично знаех, че идва за Дорийн. Той се промуши между спрелите автомобили и се облакъти закачливо на рамката на отворения ни прозорец.
– Мога ли да попитам какво правят съвсем сами в таксито две хубави момичета като вас в такава приятна вечер?
Имаше широка, открита усмивка с бели зъби, наредени като за реклама на паста.
– Отиваме на забава – изломотих аз, понеже Дорийн изведнъж бе загубила дар слово и с отегчен вид опипваше бялата дантелена калъфка на чантичката си.
– Звучи скучно – каза той. – Що не дойдете с мен да изпием по нещо в барчето отсреща? Аз съм с няколко приятели.
И кимна към неколцина небрежно облечени мъже, които лениво пристъпваха под навеса. Следяха го с очи и когато той погледна към тях, гръмко се разсмяха.
Този смях трябваше да ми послужи като предупреждение. Беше приглушен, самодоволен кикот, но в същия миг автомобилното движение даде признаци на съживяване и аз разбрах, че ако си остана на мястото, след две секунди ще ми се прииска да бях приела тоя шанс и да бях видяла от Ню Йорк нещо повече от грижливо планираните развлечения, които ни предлагаше списанието.
– Какво ще кажеш, Дорийн? – попитах аз.
– Какво ще кажеш, Дорийн? – повтори мъжът и разтегна устни в широка усмивка. И до ден днешен не мога да си спомня как изглеждаше, когато не се усмихваше. Струва ми се, че усмивката не слизаше от лицето му. Може би такъв му беше характерът, да се хили непрестанно.
– Добре, хайде! – отвърна Дорийн. Отворих вратата, скокнахме от таксито точно когато то отново се готвеше да потегли, и се запътихме към бара.
Чу се злокобно изскърцване на спирачки, последвано от глух бумтеж.
– Хей, вие! – Нашият шофьор бе проточил врат през прозореца. – Къде така?
Бе заковал така рязко, че задното такси се бе ударило в него. Видяхме как четирите момичета отзад размахваха ръце и с отчаяни усилия се мъчеха да се надигнат от пода.
Мъжът се разсмя, остави ни на бордюра, върна се, подаде банкнота на шофьора сред истинска какофония от клаксони и викове, а после момичетата от списанието се изнизаха пред пог-ледите ни в цяла кавалкада от таксита, следващи се едно друго като в сватбена процесия, но само с булки.
– Хайде, Франки – обърна се мъжът към един от приятелите си и някакъв нисък, набит човек се отдели от групата и се запъти с нас към бара.
Беше от онези типове, които не мога да понасям. Аз съм към метър и осемдесет без обувки и редом с дребни мъже се прегърбвам и свивам колене, за да изглеждам по-ниска, чувствайки се неловко и мъчително като клоун в евтино панаирджийско зрелище.
За миг ме обзе невероятната надежда, че може да се разделим на двойки по височина и тогава ще се падна с мъжа, който ни заговори и който надхвърляше моя ръст, но той вече вървеше напред с Дорийн и изобщо не ме погледна. Аз си давах вид, че не забелязвам Франки, който кучешки ме следваше, и на масата седнах до Дорийн.
В бара беше толкова тъмно, че освен нея не можех да различа нищо друго. С бялата си коса и с бялата си рокля тя изглеждаше толкова светла, сякаш бе сребърна. Дори ми се струваше, че отразява неоновите светлини над бара. Усещах как се стапям в сенките като негатив на човек, когото виждам за пръв път в живота си.
– Кажете сега какво ще пием? – попита мъжът с широка усмивка.
– Мисля да си взема коктейл „Старомоден“ – обърна се към мен Дорийн.
Когато трябваше да си поръчвам питие, винаги се стрясках. Не различавах уискито от джина и все не успявах да си поръчам нещо, което да ми допадне на вкус. Бъди Уилард и другите момчета от колежа бяха обикновено твърде бедни, за да поръчват твърд алкохол, или пък изобщо презираха алкохола. Удивително е наистина колко много колежани не пушат и не пият. Поз-навах все такива. Най-голямото постижение на Бъди Уилард бе веднъж да купи бутилка „Дюбоне“, и то само и само да ми докаже, че може да бъде естет, нищо че е студент по медицина.
– За мен една водка – казах аз.
Мъжът ме изгледа любопитно.
– С какво?
– Чиста – отвърнах. – Винаги я пия чиста.
Боях се да не изляза глупачка, ако кажа, че искам водка с лед, с джин или с нещо друго. Бях видяла веднъж реклама на водка – просто чаша водка на фона на снежна пряспа в синкава светлина – и водката изглеждаше бистра и чиста като вода, затова реших, че чиста водка ще бъде най-добре. Мечтаех един ден да си поръчам някакво питие и вкусът му да ми се стори очарователен.
Сервитьорът се приближи и мъжът поръча напитки за четиримата. В този изискан бар той се чувстваше като у дома си въпреки фермерския си вид и това ме накара да допусна, че е някаква известна личност.
Дорийн не продумваше, а само си играеше с корковата подложка за чашата и от време на време запалваше цигара, но на мъжа това не му правеше впечатление. Той продължаваше да я зяпа, както хората зяпат големия бял ара в зоологическата градина, очаквайки птицата да проговори.
Напитките пристигнаха и моята водка бе бистра и чиста, съвсем като онази от рекламата.
– Какво правите? – обърнах се към мъжа, за да наруша мълчанието, което лепнеше от всички страни, гъсто като растителност в джунгла. – Искам да кажа, с какво се занимавате тук, в Ню Йорк?
Бавно и с огромно усилие мъжът откъсна очи от рамото на Дорийн.
– Аз съм дисководещ – каза той. – Сигурно сте чували за мен. Казвам се Лени Шепърд.
– Знам ви! – внезапно проговори Дорийн.
– Това ме радва, пиленце – отговори мъжът и високо се разсмя. – Идва тъкмо навреме. Аз съм адски известен.
После Лени Шепърд изгледа продължително Франки.
– Кажете, а вие откъде сте? – попита Франки и рязко изправи гръб на стола. – Как се казвате?
– Това тук е Дорийн. – Лени плъзна пръстите си нагоре по голата ѝ ръка и я притисна към себе си.
Дорийн се направи, че не забелязва постъпката му, което истински ме изуми. Тя продължи да седи спокойно, мургава в мрака като пепеляворуса негърка с бяла рокля, и изящно отпиваше от питието си.
– Казвам се Ели Хигинботъм – отвърнах аз. – От Чикаго съм. – След тези думи се почувствах по-сигурна. Не желаех това, което говоря или върша тази вечер, да се свързва с истинското ми име или с Бостън, града, където живеех.
– Ели, не искаш ли да потанцуваме?
Мисълта за танц с тоя завързак в оранжеви велурени обув-ки с повдигащи стелки, евтина памучна фланелка и смачкано синьо яке ме накара да се изсмея. Ако презирам нещо, това е мъж със сини дрехи. Може черни, може сиви или кафяви. Но синьото ме разсмива.
– Нямам настроение – отвърнах студено, обърнах му гръб и примъкнах стола си по-близо до Дорийн и Лени.
А те двамата вече се държаха така, сякаш се познават от години. Дорийн обираше парченцата плод от дъното на чашата си с дълга сребърна лъжичка и щом доближеше лъжичката до устните си, Лени започваше да скимти, да се зъби и да се прави на куче, което иска да измъкне плода. Дорийн се изсмиваше и продължаваше да загребва късчетата.
Започнах да си мисля, че водката ще бъде моето питие, открих го най-после. Нямаше вкус на нищо, но се хлъзгаше нап-раво в стомаха ми като сабята на ножогълтач и ме караше да се чувствам властна и могъща като богиня.
– Аз ще си тръгвам – каза Франки и се изправи.
Не можех ясно да го разгледам, в бара бе доста тъмно, но чак сега ми направи впечатление какъв писклив и нелеп глас има. Никой не му обърна внимание.
– Хей, Лени, ти ми дължиш нещо. Спомни си, Лени, дължиш ми нещо! Нали, Лени?
Стори ми се странно, че Франки напомня на Лени, че му дължи нещо, и то пред нас, съвсем непознатите. Но Франки не млъкна, докато Лени най-накрая бръкна в джоба си, измъкна солидна пачка зелени банкноти, издърпа една и му я подаде. Май бяха десет долара.
– Затваряй си ченето и се измитай!
В първия миг си помислих, че Лени има предвид и мен, но чух Дорийн да казва:
– Аз няма да дойда, ако не дойде и Ели.
Трябваше да ѝ призная съобразителността да използва измисленото ми име.
– О, Ели, ще дойдеш, нали? – попита Лени и ми намигна.
– Разбира се – отвърнах аз. Франки се беше стопил в нощта и аз можех да се лепна за Дорийн. Исках да изживея колкото може повече.
Обичах да наблюдавам хора в критични ситуации. Ако ми се случеше да видя пътно произшествие, улично сбиване или ембрион под стъклен похлупак, аз спирах и така упорито се вторачвах, че да не ги забравя за цял живот.
Наистина по този начин се натъквах на неща, за които иначе никога не бих узнала, и дори когато се слисвах или отвращавах от тях, пак не се издавах, а се преструвах, че всичко ми е познато и известно, откак се помня.
