Новият роман на най-четената турска писателка Елиф Шафак - "10 минути и 38 секунди в този странен свят", излиза на българския книжен пазар утре от издателство "Егмонт". Световната премиера на книгата бе през пролетта, като тя получи високи оценки от страна на критиката, а правата за превод и разпространение бяха продадени в 26 държави.
Действието в романа "10 минути и 38 секунди в този странен свят" ни пренася в емблематичния за творчеството на авторката Истанбул, като Елиф Шафак му посвещава първия епиграф: "На жените на Истанбул и на града Истанбул, който винаги е бил и е ТЯ".
Творбата е написана от Елиф Шафак на английски език, която свободно го използва в творчеството си, наред с майчиния турски. В началото на м. септември романът бе включен в късия списък от шест номинирани заглавия за престижната литературна премия "Букър" за най-добър англоезичен роман на годината.
"10 минути и 38 секунди в този странен свят" носи отчетливият творчески почерк на Елиф Шафак, която умело превръща реалистични събития в многопластови явления, и надскачайки клишетата, отправя важни послания за любовта, вярата, културата, свободата на изразяване и мястото на жената в съвременния свят.
Ранена смъртоносно, главната героиня в романа Текила Лейла е захвърлена в контейнер за боклук в турския мегаполис - на границата между континентите, между миналото и настоящето, на границата между земния и отвъдния живот. Ще я открием там, след което през страниците на романа, ще съпреживеем последни десет минути и тридесет и осем секунди, преди смъртта да отнесе тази "лека" жена. Всяка минута ще събужда спомен у Лейла: за нещо солено върху езика и кожата, за вкуса и мириса на диня, спомен за раждането на брат й, или за силното, черно кафе с кардамон, чийто аромат напомня за улицата на бордеите. Текила Лейла и петимата нейни приятели, със съдби, магично вплетени в низ от приятелства и предателства - тези измислени герои са толкова истински, колкото е и вълшебният стар Истанбул.
"В нощта, когато привърших книгата, луната беше във восъчната си фаза на духовно обновление. Замислих се за Текила Лейла и за баба. Едната беше измислена героиня, а другата – моя плът и кръв, но въпреки това имах чувството, че се бяха познавали и като две така и неприобщени към света посестрими бяха станали добри приятелки. Всъщност няма нищо за чудене – ограниченията на духа не са пречка за жените, които пеят песни за свободата на лунна светлина…", споделя Елиф Шафак за новия си роман.
"Богат, чувствен роман… Роман, който дава глас на невидимите, на наранените и ощетените, преплитайки техните болезнени песни в нещо красиво", пише "Файненшъл Таймс" за "10 минути и 38 секунди в този странен свят".
Турската писателка Елиф Шафак е един от най-популярните съвременни автори, добре позната и на българските читатели. Издадените по-рано "Любов", "Копелето от Истанбул", "Чест" получиха ласкави отзиви, както от страна на публиката, така и на критиката. Писателката пише както на турски, така на английски език, а в целия свят книгите ѝ са преведени в повече от петдесет държави. Освен с впечатляващата библиография от 17 творби, сред които 11 романи, Елиф Шафак е известна с активната си гражданска позиция, призоваваща за равенството на жените, за защита на свободата на словото и правата на ЛГБТ.
Вдъхновяващ оратор, писателката получава международно признание и като лектор на конференциите ТED Talks, съчетавайки в програмата си и преподавателска дейност като доктор по политически науки, член на Съвета по творческа икономика към Световния икономически форум, основател и член на Европейския съвет за международни отношения. През 2017 г. Politico я избира за една от дванайсетте личности, които биха направили света по-добър.
Прочетете откъс от "10 минути и 38 секунди в този странен свят" от Елиф Шафак, която излиза от издателство Егмонт в превод от английски език на Красимира Абаджиева. >>>
На жените на Истанбул и на града Истанбул, който винаги е бил и е ТЯ.
Той пак ме изпревари и си отиде малко по-рано
от този странен свят. Не че има някакво значение.
Ние вярваме във физиката и за хора като нас
разделянето на минало, настояще и бъдеще
е важно дотолкова, доколкото е една
безспорно натрапчива илюзия.
- Алберт Айнщайн по повод смъртта на най-близкия си приятел Мишел Бесо
КРАЯТ
Казваше се Лейла.
Текила Лейла – така я наричаха приятелите и клиентите й в онази къща с палисандров цвят до кея, която се намираше на калдъръмения сокак между черквата и синагогата, сред магазините за лампи и дюнери. Това беше улицата с най-старите лицензирани публични домове в Истанбул.
Ако ви чуеше да я представяте по този начин, Текила Лейла щеше да се ядоса и да ви замери с някоя обувка с висок ток. – Моля, моля, не наричаха, а наричат. Името ми е Текила Лейла. Какво ти минало време! Самата мисъл би я обидила и унижила, а тя не би допуснала да се чувства така. Макар да си даваше тъжната сметка, че сърцето й току-що беше спряло да тупти, че не дишаше и несъмнено беше мъртва, тя пак би настояла на употребата на сегашно време.
Никой от приятелите й не знаеше за смъртта й. Пък и беше много рано сутринта и всички спяха, унесени в лабиринтите на сънищата. Лейла също искаше да си е вкъщи, под топлите завивки, с доволно мъркащия котарак на кравай в краката й. Животинчето беше глухо като пън и черно като нощта, с изключение на малко снежно петънце на едната лапа. Беше го нарекла Мистър Чаплин, защото живееше в собствения си тих свят като герой от ням филм.
Какво ли не би дала Текила Лейла, за да си е у дома. Но уви, лежеше до някакво мрачно футболно игрище в покрайнините на Истанбул, захвърлена в голяма очукана боклукчийска кофа с ръждиви дръжки. Кофата беше на колела, висока около метър и двайсет и широка около метър. Лейла беше метър и шейсет и пет и беше с лилави сандали на много висок ток.
Лежеше и търсеше отговор на безброй неща. В главата й се въртяха последните мигове от живота й и тя не спираше да се пита как се стигна дотук – напразни усилия, тъй като времето не може да бъде намотано отново, все едно е кълбо прежда. Макар клетките й да трептяха от живот, кожата й посивяваше. Забеляза, че в крайниците и в органите й на- стъпват промени. Хората смятат, че човешкият труп е лишен от каквото и да е съзнание, нещо като отсечено дърво или куха хралупа, но Лейла с удоволствие би свидетелствала, че той кипи от живот.
Не можеше да повярва, че пътят й на земята е приключил.
Само преди ден беше вървяла по улиците в квартал Пера, които носеха имена на военни лидери, национални герои и изобщо имена на мъже. Смехът й беше отеквал в прихлупените таверни в Галата, в Куртулуш и в задушните вертепи на Топхане, които не съществуваха в туристическите справочници и карти. Министерството на туризма не желаеше да показва на туристите онзи Истанбул, който Лейла познаваше.
Предишната нощ беше държала чаша с уиски, а парфюмът „Палома Пикасо“ (подарък за рождения ден от приятелите й) беше оставил уханието си върху копринения шал, който беше метнала на дивана на един непознат в луксозния му хотелски апартамент на последния етаж. Яркото, тънко и недостижимо като диря от щастлив спомен резенче на луната все още светеше високо в небето. Лейла се чудеше и маеше как е възможно да е мъртва, като все още се чувстваше част от този свят. Та тя не беше някакъв сън, който изчезва с първите слънчеви лъчи! Преди няколко часа беше пяла, пушила, ругала и разсъждавала. Дори сега разсъждаваше. Странно, но умът й работеше, ала кой знае докога... Щеше й се да скочи и да каже на всички, че мъртвите не умират изведнъж и че продължават да си мислят за какво ли не, включително за собствената си смърт. Хората сигурно щяха да се уплашат. Тя също би се уплашила, но вярваше, че би било по-добре всички да са наясно.
Според Лейла хората проявяват крайно неуважение към най-важните моменти в живота си. Казваш „Да!“ в сватбения ден и решаваш, че автоматично се превръщаш в съпруг или съпруга. Но за да се научиш на брачни умения, са необходими години. Същото се отнася и за майчинските и бащинските инстинкти. Появата на детето не означава, че си вече съ- вършен родител, баба или дядо. Ами пенсионирането? Един ден напускаш офиса, където си прекарал половината си живот и попилял повечето си мечти, и се налага да заживееш напълно друг живот. Лейла познаваше пенсионирани учители, които се будеха в седем, вземаха душ, обличаха се, сядаха да закусят и чак на кухненската маса се сещаха, че вече не работят.
Та всичко това се отнасяше и за смъртта. Издъхваш и всички те мислят за мъртъв. Ама не е толкова просто. Както има безброй цветови нюанси между въгленовото черно и за- слепяващото бяло, така има и безброй различни нива по пътя към така наречения вечен покой. На Лейла й се струваше, че ако има граница между Царството на земния и Царството на отвъдния живот, то тя сигурно е от пясъчник.
Чакаше изгрева на слънцето. Тогава все някой щеше да я види и да я измъкне от мръсната кофа. Полицаите щяха да удостоверят самоличността й. Безброй пъти я бяха претърсвали, снимали, задържали и взимали отпечатъци от пръстите й. Участъците в крайните квартали имаха един и същ мирис на препълнени с вчерашни фасове пепелници, пресъхнала утайка от кафе в нащърбени чаши, възкисел дъх, влажни черджета и остра воня от писоарите, която не би изчезнала и след хиляда литра белина. Полицаите и нарушилите закона седяха в претъпкани стаи. Лейла се чудеше как така ченгетата и престъпниците търкаха тела на едни и същи столове, ронеха мъртви кожни клетки, а акарите ги лапаха и поглъщаха без много-много да му мислят. Ето как противоположностите се сливаха по един невидим за човешкото око начин.
Веднъж установили самоличността й, властите щяха да уведомят семейството й, което живееше в историческия град Ван, на хиляда и шестстотин километра оттук. Роди- телите й се бяха отказали от нея преди много години и нямаше да дойдат за тялото.
Ти ни посрами. Всички говорят зад гърба ни.
Полицията щеше да се обърне към приятелите й. Синан Саботажа, Налан Носталгията, Джамила, Зейнеб122 и Химера Холивудска.
Текила Лейла беше сигурна, че те щяха да дойдат на мига. Виждаше ги как подтичват с бързи, но и колебливи стъпки, с ококорени, невярващи и насълзени от все още неосъзнатата тъга очи. Чувстваше се ужасно, че ги подлага на такива мъчителни преживявания, но пък се радваше, че щяха да й устроят чудесно погребение. С камфор, тамян, музика и цветя – с пламенночервени, яркожълти и тъмноалени рози. Класическите, вечни и съвършени рози. Лалетата бяха твърде имперски, нарцисите – твърде деликатни, а от лилиумите кихаше. Розите бяха перфектни, комбинация от знойна омая и остри бодли.
Зората се пропукваше бавно. От изток на запад хоризонтът се изпъстри с разноцветни коктейлни багри – прасковено белини, портокалово мартини, ягодова маргарита, леден негрони. От минаретата загърмяха несинхронизирани молитви и разбуденият от тюркоазен сън Босфор се прозя с усилие. Рибарска лодка забълва дим и се запъти обратно към пристанището. Вълните бавно и тежко се носеха към брега. Районът, в който се намираше Лейла, беше поле с някогашни смокинови градини и маслинови горички. Булдозерите ги бяха унищожили и на тяхно място се издигаха сгради с паркинги. Някъде в полумрака лаеше куче, ала не от радост, а по навик и задължение. Едно птиче чуруликаше силно и безстрашно, а друго му отговаряше, макар и не така въодушевено. Утринен хор. Лейла дочу товарен камион да бумти на осеяния с дупки път, както и шума на ранобудния трафик, който се засилваше с всяка изминала минута и скоро щеше да бъде оглушителен. Животът течеше с пълна сила.
Текила Лейла се учудваше на хората, които обсъждаха края на света с голямо удоволствие. Уж нормални хора, а се заплесваха по някакви невероятни астероиди, огнени кълба и комети, които опустошават планетата. Та апокалипсисът не беше най-страшното нещо на света! Възможността за мигновеното изчезване на цивилизацията не беше и наполовина толкова страшна, колкото факта, че нито една индивидуална смърт не оказва влияние върху световния ред и животът си продължава с нас или без нас. Ето това е истински ужас.
Вятърът смени посоката и запраши през футболното игрище. В този миг Лейла ги видя. Четирима младежи тършува- ха в кофите като ранобудни лешояди. Двама бутаха количка с пластмасови бутилки и смачкани метални кутийки, приятелят им се тътреше зад тях и мъкнеше с приведени рамене мръсен тежък чувал, а най-отпред, изпъчил кльощави гърди като боен петел, важно пристъпваше шефът. Приближаваха я и си подхвърляха шеги.
Хей, хора, насам, насам...
Спряха до един контейнер и заизваждаха бутилки от шампоан, кутии от сокове, картони от яйца, купички от йогурт. Всяко съкровище беше складирано в количката. Движенията им бяха бързи и сръчни. Намериха стара кожена шапка, единият си я сложи и закрачи наперено като герой от гангстерски филм. Шефът грабна шапката и си я нахлупи. Никой не реагира. За учудване на Лейла четиримата се обърнаха и тръгнаха в обратна посока.
Хей, тук съм!
Шефът сякаш чу зова й и вдигна глава, мигайки на слънчевите лъчи. Огледа се и я съзря. Вдигна вежди и устните му трепнаха.
Моля, не ме оставяйте!
Шефът извика нещо на подчинените си и само след миг Текила Лейла усети още три учудени погледа. Бяха много млади. Още деца, момчета, които се правеха на мъже.
Шефът направи малка плаха крачка към кофата. После още една. Вървеше като мишка, която приближава паднала ябълка: внимателно, бавно, но и решително. Лицето му се свъси, когато я видя отблизо.
Не се бой.
Бялото на очите му беше с червени жилки и жълти петна. Сигурно дишаше лепило, а беше само петнайсетинагодишен. Истанбул го беше приютил с привидното си гостоприемство, но някой ден най-неочаквано щеше да го захвърли като стара парцалена кукла.
Обади се на полицията, синко. Обади се и им кажи да уведомят приятелите ми.
Момчето се огледа за улични камери, после докосна злат- ния й медальон с малък изумруд в средата. Сякаш се боеше да не би хладният гладък метал да избухне в ръката му, той го опипа внимателно и отвори медальона. Вътре имаше снимка на жената в кофата, но на младини, а до нея стоеше мъж със зелени очи, хубава усмивка и дълга, сресана според тогавашната мода коса. Изглеждаха щастливи и влюбени. На гърба на снимката пишеше: Дали и аз. Пролетта на 1976.
Шефът дръпна медальона и го пъхна в джоба си. Другите го видяха, но се направиха на разсеяни – бяха деца, но знаеха как да се държат, за да не си навличат бели.
Само едно от момчетата се престраши да направи крачка и попита шепнешком:
– Жива ли е?
– Не се излагай! – отвърна шефът. – Жива е колкото патица с ориз.
– Горката...
По лицето на шефа се разля усмивка като бутнато шише с мастило върху лист хартия.
– Не виждаш ли, че е проститутка?
– Дали? – учуди се момчето, което се срамуваше да повтори думата.
– Сто процента, глупако! Ще пишат за нея във вестниците, ще съобщят по телевизията и ние ще станем известни! Когато дойдат журналистите, ще оставите приказките на мен. Ясно?
Дочу се шум от минаваща кола, която зави рязко и поднесе на завоя на улицата. Мирисът на изгорели газове се смеси със соления дъх на вятъра. Беше ранно утро, слънцето едва докосваше минаретата, покривите и най-горните клони на дърветата на Юда, ала хората вече бързаха и може би дори закъсняваха.
