Елиф Шафак е онази сладкодумна писателка, която много вероятно познавате добре от романите й “Любов” или пък “Копелето на Истанбул”. В случай, че вече сте надниквали в историите, които така умело разказва, сигурно сте забелязали финият начин, по който съумява да представя големи проблеми – общочовешки, социални, че даже и политически - вместо със сложни метафори или с досаден есеистичен маниер, Елиф пише за простичките житейски истории, които се случват дори в двора на съседите и които иначе бихме могли просто да пропуснем. Не защото са незначителни, а от липса на време, на интерес или просто така. Елиф пък ни напомня, че тъкмо напротив - именно в тях е животът - с всичките му проблеми, радости, неволи и решения.

Самата тя е много спокойна и красива жена - говори внимателно, но твърдо, а интелигентността й прозира дори в моментите, в които просто мълчи и изчаква да чуе следващия въпрос. Тя беше тук по случай издаването на романа си "Чест" и на прескофенренцията каза много неща - за разделението между Изтока и Запада, за свободата на словото, за честта, за любовта и за нея самата...

(Въпросите са на колеги от различни медии)

В романите си засягате проблеми, които често са широко дискутирани и от медиите - приемате ли се и като журналист?
Уважавам много журналистите, но себе си смятам за разказвач на истории, защото те говорят в сърцата ни. Когато пишех „Чест” ми беше важно да се опитвам да разбера сложността на проблема и вместо да съдя, опитвах да вляза вътре в историята и да персонализирам героите. Исках да разбера как се чувстват жените, но също така - мъжете. Защото мисля, че в силно патриархалните общества не е лесно да си жена, но е също толкова трудно да си мъж. Особено млад.

Имате ли усещането, че приказките, които разказвате, са невидима, вълшебна нишка между Изтока и Запада?
Да, разбира се, бих искала творбите ми да бъдат тази невидима, магическа нишка, която свързва Изтока и Запада. Но според мен те не са чак толкова отдалечени и разделени, не са блокове, които съществуват вън и независимо един от друг. Макар че в икономическото и политическото пространство често се слагат етикети и се поставя ударението върху различията, а не върху общото помежду им. В крайна сметка Изтока и Запада имат много повече обединителни черти и всички тези стереотипи, които ни се налагат, са погрешни – например в Истанбул двете съществуват заедно в единен организъм. За мен нещата не са черни или бели, винаги съм разглеждала тези епитети като клишета. А аз обичам да поставям въпросителен знак пред клишетата.

Не е тайна, че романът “Копелето на Истанбул” Ви доведе до съдебната зала и Вие бяхте осъдена по член 301 от НК на Турция за оскърбление на нацията. Засяга темата за геноцида над арменците, която иначе е табу в родината Ви. Смятате ли, че турското общество е готово да приеме един факт, който турската интелигенция признава и смятате ли, че е редно свободомислещите хора да страдат, именно защото са свободомислещи?
Турция е държава на многообразието – тя е комплексна, сложна, има всякакви настроения - от крайно ляво до крайно дясно, там е и цялата палитра от гласове – на медиите, на обществото, и е трудно да се очаква от нея да заговори на един глас, който да е валиден за всички. Твърдо вярвам в свободата на мисълта, на изразяване, на словото и печата. И ги подкрепям. Член 301 винаги е бил проблематичен – в миналото биваше тълкуван доста свободно, сега е малко по-трудно. За радост по всичко личи, че гласовете, които сега подкрепят една здрава демокрация, са повече. Защото когато човек говори за миналото, може много лесно да заговори езика на омразата. Тези диалози трябва да се водят обективно. Заради това обичам да общувам с жени, да ги слушам. Те предават устно предаваното културно наследство, което много уважавам – приказките, преданията, рецептите даже, приспивните песни на бабите ни. В книгата се вижда, че всъщност арменските и турските жени имат много повече общи неща, които ги правят близки, отколкото са тези, които ги разделят. За миналото трябва да се говори с уважение и да се бяга от онова, което подклажда вражди. Трябва да се търси алтернативния начин за тълкуването на историята – така че да не сме разделени, а да намерим общия за всички ни глас.

Много сте чувствителна към стереотипите и клишетата. Кое според Вас е най-опасното клише за човека от Изтока в западното общество и обратното - кой е най-разпространения стереотип за западния човек и западното общество в Изтока?
Има много клишета, които намирам за опасни. Защото, когато възпроизвеждаме някое клише, не осъзнаваме невежеството си – точно обратното, мислим, че знаем много. Това е, което прави клишетата толкова трудни за разбиване и за поставяне под въпрос. Има арогантност във всичко това – разделението на "нас срещу тях" всеки ден се повтаря и налага от политиците. Те създават въображемо разстояние между група хора и останалият свят. Арогантно е, защото политиката те убеждава, че си част от идеята “Ние сме по-висши от тях”. А клишето, примесено с арогантност, е нещо много опасно – поражда враждебност, насилие, подклажда войни, преследвания, етнически разделения по целия свят. Случвало се е толкова пъти  – в Африка, Азия, Европа, Америка. Толкова много уроци, а човечеството още не се е научило. Когато пътувам, ме тревожи фактът,  че жените се използват не само за затвърждаване на клишета, но и за създаване на нови. Ето пример – когато отида в Америка или в различни части на Европа, хората казват, че много съжаляват мюсюлманските жени, защото са толкова потискани – смятат ги за жертви и за много нещастни. Само погледнете кориците на книгите, посветени на Близкия изток – повечето от тях са със снимки на жени – най-често с покрити лица, виждаш само очите им и те винаги изглеждат много тъжни. Но това е само едната страна на монетата – има още много, много истории – има щастливи съдби, младежки увлечения, очаквания, защо не говорим за тях? От друга страна, когато пък пътувам в Близкия изток, чувам много хора да съжаляват западните жени – "бедните, те са сексуално експлоатирани, сведени са до сексуални обекти"... откъде идва това невежество? Това също е голямо клише за жените на Запад. Постоянно препредаваме тези клишета и мисля, че те са мит, породен от липсата на общуване, който трябва да поставяме под въпрос.


Как се справя една жена-писателка в Турция, особено когато й се налага да понася постоянни сравненияс Орхан Памук?
В Турция писмената култура е силно доминирана от мъжкия пол. Много са редакторите, много са писателите, журналистите, издателите мъже. Да, има и много жени – писателки, журналисти, поетеси, но разликата е, че не е лесно в този доминиран от мъже свят, да си жена. Защото ако си жена писател,  първо те гледат пола ти, после понасяш много критики и след това се сещат, че  “А, между другото, тя е писателка”. Докато при мъжете – на тях се гледа първо като на творци и след това чак евентуално им идва наум, че са и мъже. В силно патриархалните общества, жените се стремят да остареят колкото се може по-бързо, защото когато си по-възрастен, печелиш повече уважение. Затова жените учени, поети, писатели в подобни общества или се дефиминизираме – демонстрираме го в начина си на обличане например – строг и академичен вид, или се опитваме да изглеждаме по-стари.

Често казвате, че романите Ви трябва да се четат и от мъже, и от жени?
В Турция особено, мъжете пишат повече от жените, но жените четат повече от мъжете. Мъжете пишат, жените четат. Искам това да се обърне наопаки – повече жени да пишат истории, пиеси, поеми, книги и повече мъже да ги четат. Мисля, че всеки се нуждае от повече въображение. По целия свят жените са удивителни – те не само, че четат, но и карат мъжете си да четат. Има много мъже, които четат книгите ми и им харесват, но те идват при мен и казват – жена ми ме накара да прочета книгата ви и искат автографи за приятелките си. Затова винаги виждам тази роля на жените в света на книгите и четенето – мисля, че ако романите са живи днес, дължим много за това на жените по света.

Целият свят говори за икономическа криза, а в моя свят говоря за липса на любов – каква е ролята на жената в тази глобална криза?
Труден въпрос. Жените сме толкова способни да се изграждаме наново, дори и ако сме били разрушени. В различните етапи на животите си, трябва да постоянно да се учим – как да бъдеш момиче, как да бъдеш съпруга, как да бъдеш майка, как да се справиш с менопаузата, а после и със старостта... Поетапно трябва да бъдем различни хора с нови функции и да се научим да жонглираме едновременно с толкова много роли. Това заслужава уважение, защото докато го правим през цялото време, не го осъзнаваме, но то наистина е за възхита. Всички кризи имат ефект върху нас, защото сме част от света, но аз вярвам, че жените ще успеят да обновяват себе си и да се възстановяват - и заради самите себе си, и в името на семействата си – независимо дали живеят на Изток, или на Запад.

Мислите ли, че понякога любовта е въпрос на чест и понякога е въпрос на чест да обичаш?
Има индиректна връзка между любовта и егото. Колкото по-голямо е егото, по-малка е любовта. Колкото е по-малко егото, по-голяма е любовта. Проблемът е, че през повечето време мислим за любовта през призмата на егото – моят съпруг, моята годеница, моята жена... Акцентът е върху “мой”, а не върху “годеницата”. Това е много притежатетелна любов, много центриран към себе си подход, в който егото е по-голямо от любовта. За истинската любов трябва да има свобода. Любовта не може да цъфти, ако не е свободна.

Често говорите, че трябва да познаваме себе си. Вие успяхте ли да го направите?
Животът на писателят е много самотен. Имаме много време – не само да наблюдаваме останалите, но и да отправяме поглед към себе си. Това е упражнение, което правя всеки ден. Писането ни помага да наблюдаваме, но не задължително другите хора, а и себе си. И то с хумор. Много е важно за човек да може да се надсмива над себе си. Ако загубим чувството си за хумор, ще станем много авторитарни. Самоиронията е много важна за мен. Приемам работата си много сериозно – писането. Но не и себе си. Двете неща са много различни. Писателите са по-добри хора в писането си, отколкото са в ежедневието си. В него сме каши, хаос. Когато хората четат книгите ни, мислят че не е така, но то е. Има разлика, научих се във времето да я правя. Научих много и от литературата, но също и от софизма, защото той ни учи да бъдем смирени и да се справяме с егото си. Софизмът или мистицизмът на всички религии – защото те много си приличат, ни учи да поглеждаме дълбоко в себе си и да виждаме колко арогантно е егото и че е важно за самите нас да се борим с него.

Доколко сте посветени на мистицизма?
Интересувам се от духовността, а не от религията. Те са различни неща. Ученията, които ни разделят, са второто. По-скоро ме вълнува вътрешният глас, който е общ за всички ни. Не се възприемам като мистик, но обичам да чета мистична литература и да мисля върху това, което научавам там. Животът ни не се състои само от онова, което можем да пипнем и много повече ме вълнува недосегаемото, магията.


Вашето име – Шафак не е истинската Ви фамилия, но на арабски означава „зазоряване”. Какви чувства и емоции вложихте, когато взехте решение да се прекръстите?
Бях около 18-годишна и реших, че искам да се преименувам и да се преоткрия, да се създам наново. Не се чувствах много  свързана с презимето на баща си. Когато започнах да пиша и да публикувам историите си, избрах Шафак – зора, зорница, защото харесвам значението на думата. Освен това е и собственото име на майка ми. Беше като да обърна нещата наобратно – вместо да нося фамилията на баща си, избрах личното име на майка си. Обичам да си играя с думите и значението им.

Какво е нивото на свободата на медиите?
В този регион – Балканите, Турция, Близкия изток, Русия, ни предстои доста дълъг път, докато достигнем до момента, в който човек ще може да изказва свободно мнението и позицията си, пресата да бъде свободна. Не е лесно да си журналист по тези места и не става въпрос само за култура, а и за политика. Не бива да забравяме, че демокрацията е така устроена, че да е важно да има многообразие от гледни точки и мнения. Хората обаче сякаш не осъзнават, че различното мнение не е заплаха. Многообразието на мнения поражда истината.Там където няма свобода на словото, няма как да има свободно общество.

Какво мислите за популярността на турските сериали?
Изненадващо за мен, но те наистина са много са поулярни и на Балканите, и в Близкия изток. Не само там – през лятото бях на почивка на един гръцки остров и заблезях, докато минавах по улицата, че почти всеки собственик на магазин гледа турски сериал и е напълно погълнат от историята - направо гледа с отворена уста екрана. От толкова много години политиците ни казват, че сме много различни, според тях турците и гърците сме си на практика врагове. Но това не е вярно, ние много си приличаме. Когато слезем на битово, човешко ниво винаги е очевидно колко добре се разбираме.