Животите ни днес са все по-напрегнати. Ежедневно ни се налага да се справяме със стресови ситуации. Има дни обаче, в които се случват такива неща, че думата "стрес" никак не е достатъчна. Понякога те са си същински апокалипсис. Развиваме ли с времето усещане, защитни механизми и определени тактики? Прочетете историите на Калина и Петя.
Калина, 20: Живея отделно от родителите си от съвсем скоро. Съответно и от съвсем скоро ми се налага да се справям със ситуации, които да са по-драматични и по-тежки. Например битовизмите - кога съм си представяла, че бойлерът ми ще се развали, а именно аз ще трябва да се справям с техниците? Или пък ти е заседнал ключа във вратата точно преди важен изпит...
Именно последната ситуация ми докара нещо, което аз оприличавам на микроинфаркт. И никога, ама никога няма да я забравя. Защото именно тогава разбрах, че паниката не води до нищо хубаво. Помня всяка минута от този ден. Станах в 6:30. Изпитът ми е чак в 10:00, но обичам да имам време, особено преди "събития" от подобна важност. Направих си кафе. Бърз преговор. Още кафе. Малко по малко започвам да се привеждам във вид, който да е подходящ за навън. Душ, грим, дрехи. И така, остава ми около 1 час и 15 минути до началото на изпита. Готова съм. Какво да правя? Ще изляза по-рано, няма начин да не срещна част от колегите си, а и си гарантирам стигане навреме. Нищо, че пътят до университета ми е 20 минути.
Обувам се. Поглеждам се в огледалото. Хващам листите в ръка, за да са ми на лесно - ще преговарям в градския транспорт! Взимам ключовете в ръка. Излизам. Затварям вратата. Вкарвам ключа в ключалката. Завъртам. Заключвам. Дърпам. Не излиза... Дърпам. Не излиза. Дърпам. Не излиза! Дърпам!!! НЕ ИЗЛИЗА! Паника. Пробвам още няколко пъти - не става. Прилагам сила. Не. Нежност. Не. Заключване - отключване. Не. Сила. Същото. В крайна сметка смятам, че решението да спра да дърпам, бутам и каквото и да е друго, е по-добре от евентуалния изход, в който ключът се чупи и остава завинаги в ключалката.
Окей. Мисли бързо и мисли умно. Добре, че излязох по-рано. Имам интуиция. Паника. Не, не се шашкай - влошаваш ситуацията! Да зарежа вратата с ключа, да отида на изпит и да се надявам никой да не ме ограби? Е, шансът човек, който не живее в кооперацията ми, при това злонамерен, да има работа в нея в следващите 4 часа е минамилистичен. Все пак - не ми се рискува. Втори вариант - в крайна сметка успявам да счупя ключа и отново оставям отключено, но без видими доказателства. А после да му мисля. Не, не е опция. Четвърти вариант - звъня на хазяина ми. О, много лош вариант. Вкъщи е хаос, необходимо е основно почистване, а за това нямам време.
И дойде най-мъдрото решение, което все още смятам за най-адекватно в ситуацията. Не дойде съвсем спонтанно - след 3 изпушени цигари в рамките на 15 минути, след като няколко пъти ме обля студена пот, след като няколко пъти бях на косъм да започна да си блъскам главата... ще се обадя на приятелка, която да стои вкъщи докато приключи изпита.
За щастие имам добри приятелки. От онези, с бързите реакции и с нелепото чувство за хумор, които намериха ситуацията за невъзможно нелепа. Ами, да, беше нелепа, но пък беше възможна, а доказателствата бяха пред очите ни.
След изпита извиках ключар, който се справи безпроблемно със ситуацията. Всичко завърши благополучно. И изпита си взех дори.
Петя, 31: Работата ми е динамична, включва доста хора и комуникация, следователно сериозните ситуации са ежедневие за мен. Знаем, че хората могат да бъдат капризни, груби, заядливи... Знаем също, че всички сме хора и правим грешки, но когато сгрешиш с който и да е от гореизброените типове, тази грешка ти излиза солено.
Спомням си ден преди около месец и половина, в който имахме безбожно много работа. Купчини. Просто не смогвахме. Точно си мислехме, че има светлина в тунела, когато ни затрупваха отначало, а ситуацията ставаше все по-безнадеждна. Междувременно, естествено, телефоните не спираха да звънят. Вдигаш, отговаряш на нелепи въпроси, при това трябва да го направиш мило, отмяташ, записваш, запомняш, междувременно се занимаваш с документацията и се стараеш да не направиш гаф. Но просто е невъзможно да вършиш едно нещо едновременно, защото това беше от онези дни, които и 48 часа да бяха дълги, пак щяха да ни бъдат недостатъчни.
В един момент ситуацията утихна. Всички успяхме да си поемем дъх за секунда. Да успеем да отпием от направеното сутринта кафе едва в 16.00 следобед. Спомням си как отпивах глътка блажено, телефонът звънна, аз още по-блажено вдигнах, когато от другата страна ме посрещна скандал от собственикът на фирмата. Правят ти скандал от много високо ниво, което е индикация за много сериозна грешка. Собственикът е сдържан и спокоен човек. Благ дори. А сега ми беше повишил тон и очевидно едвам се сдържаше да не започне да ми крещи.
Погледнах ситуацията. Оказа се, че съм допуснала огромна грешка, която не съм забелязала. Разбира се, винаги може да бъде поправена, но точно този тип грешки не бива НИКОГА да бъдат допускани, а ако бъдат, трябва да бъдат оправени до 10 минути. От моята бяха минали 4 часа и 28 минути. О, да, помня. Трябва да си призная, че по цялото ми тяло преминаха неприятни тръпки. Наложих си да не изпадам в каквато и да е паника. Затворих телефона. Поех си дълбоко дъх и шумно издишах. Не се бях успокоила, но пазих самообладание, защото знаех, че по законите на Мърфи, непредвидените гафове, софтуерни и хардуерни сривове усещат, че нещо не е наред, за да се проявят именно в тези моменти.
Гафът беше оправен за минута. Имала съм обаче подобни ситуации на ранен етап в кариерата си. Когато стомахът ти се обръща, завива ти се свят, причернява ти. Тогава правиш допълнителни грешки върху и без това грандиозния гаф. Компютърът ти се разваля. Операционната система започва да прави важни, неотложни ъпдейти. Мишката ти спира да се плъзга дори.
Смятам, че както всяко друго нещо, така и опитът в кризисните ситуации идва с времето. И с опита. Важно обаче е и състоянието на ума ни. Него можем да го контролираме. Кризисните ситуации - не.
