Но по еднакъв начин ли го приемаме? Не съвсем. Житейският опит определено си казва думата. Не, никой не казва, че краят е различен, че ни боли по-малко. В основата е как преживяваме нещата и как те се отразяват на ритъма ни на живот. А именно така...
Карина, 25: Имах 4-годишна връзка. Всичко беше прекрасно първите 3 години. След това нещата някак тръгнаха надолу. Той не показваше същата страст към мен, започнахме да правим секс по-рядко, но и на мен не ми правеше впечатление. Не ходихме заедно на почивки. Прекалено често избирахме да прекарваме време не двамата, а с приятелите си. Всеки поотделно. Изкарахме около 6 месеца в такова положение, когато аз сметнах, че е време да поговорим. Защото го обичах. Защото въпреки лекото плато, в което бяхме, аз все още изпитвах тръпка към него, усещах го като човека за мен, като човека, с когото си представям семеен живот.
Бях се привързала към него безкрайно силно, но това не беше всичко. Все още бях влюбена. При мисълта, че нещата отиват на зле, буквално губех връзка със земята. При мисълта, че този мъж може да спре да бъде в живота ми, изпитвах неописуема болка. Именно заради това сметнах, че тази дупка няма как да продължава.
Спомням си как една вечер бях сготвила вечеря и го чаках вкъщи, за да поговорим. Бях се постарала. Той си дойде, седнахме, всичко беше прекрасно. Да, но темата трябваше да бъде повдигната. Не можеше да се отлага повече. Споделих му притесненията си - как не усещам същите чувства, които имаше преди, как усещам отчуждение, как не си споделяме, как живеем в рутина. Той отрече да има нещо такова. Смяташе, че връзката ни е перфектна. Че е нормално да имаме нужда от време сами. Разбира се, че беше нормално! Разбира се, че всеки си има хобита! Ако трябва да бъда откровена, отговорът му ме притесни. Защото проблем имаше, а той дори не го виждаше.
6 месеца по-късно той ми каза, че иска да се разделим. Че вече няма тръпка. Че ме обича, но всичко вече е приятелско. Че съм била права онзи път, но наистина е опитал нещата да сработят. Спомням си, че се разплаках. Че му казах, че можем да ги оправим. Че го обичам. Той беше абсолютно твърд. Непреклонен. Същата вечер си взе нещата и си тръгна от вкъщи. Помня, че не мигнах.
Следващите месеци ги изживях тежко. Ритъмът ми на живот се промени. Имах само една мисъл в главата и това беше той. Как да свикна да не ме прегръща вечер? Как да свикна да не ми казва добро утро? Как да свикна да живея пак сама, когато толкова много съм живяла с друг? Ами ако си има друга? Няма ли шанс да се върне? Понякога такива раздели действат отрезняващо. Като шамар. Бях стигнала до толкова лошо психическо състояние, че започнах да получавам панически атаки. Буквално ми прималяваше при мисълта, че той вече не е и няма да бъде в живота ми.
Изгубих надежда, но не си го признавах. Това отне 4 месеца. Продължаваше да ми липсва и физическото му, и емоционалното му присъствие в живота ми. Отне ми още 4 месеца, за да успея да се концентрирам върху останалата част от живота си - върху работата, върху приятелите. Спрях да говоря при всеки удобен момент след още месец. Днес вече е минала една година от раздялата ни и аз още страдам. Още ми е трудно. Още понякога вечер мисля по цяла нощ за него. Излизала съм няколко пъти на срещи, но не мога да си позволя емоционално обвързване с друг мъж все още. Смятам, че човек изживява първата си истинска любов именно на моята възраст. И не защото аз съм преминала през това. Но смятам, че първата подобна раздяла те удря най-силно под кръста.
Йоана, 35: Бях 6 години с един мъж. Заживяхме заедно на втората година. Нещата отиваха на сериозно. В момента, в който започнахме да говорим за задълбаване на отношенията ни обаче, той рязко си смени поведението.
Стана ми ясно накъде отива всичко. Забелязвах тенденция, в която мъжете са готови за сериозно обвързване на по-късна възраст. Дори и когато вече са сериозно обвързани. Сякаш самата сериозност ги плаши тогава, когато е изречена на глас. Нищо, че уж съществува.
"Дали не трябва да изчакаме още малко...?", "Дали не трябва да спестим пари, за да си купим собствени жилище...?", "Дали да не останем под наем, защото не е сега моментът...", "Нужно ли е да имаме брак всъщност...", "Не знам дали сме емоционално готови за деца...". Всичко ми се изясни. Трябваше ми един месец в подобна ситуация, за да разбера, че всичко приключва тук и сега за мен.
На него му трябваше още една седмица, за да ми съобщи, че всичко е приключило преди известно време за него. Да, страдах. Да, беше ми трудно да върша ежедневните си задължения. Да ходя на работа, при това да се концентрирам и в нея. В комуникацията с хората. Трудно ми беше да си наложа да излизам и да се забавлявам тогава, когато просто исках да остана вкъщи и да премисля нещата. Дадох си един ден за мислене. Защото помня как като по-млада съответната процедура я извършвах месеци наред. И това до никъде не водеше. Разплаках се два пъти. След това се събрах, вдигнах се и излязох. Казах на приятелките ми и на родителите ми. Съжалителните погледи не са приятни, когато не ти се говори за това. Когато искаш просто да си продължиш живота. Когато вече го правиш.
Не казвам, че не ми беше тежко. Не казвам, че не страдах. Естествено, че ми беше трудно да се науча как да си пренаредя времето. Как да не си казвам лека нощ с някого. Че известно време никой няма да ми звъни през деня.
Когато поотраснеш, осъзнаваш, че любовта е прекрасна. Но е прекрасна истински само и единствено тогава, когато с половинката ти гледате в една посока. Ние не гледахме. Отне ми 5 месеца, за да спра да мисля за това. Отне ми 3 месеца, за да се влюбя в друг мъж, с когото съм сега. И с когото гледаме в една посока."
