Михела Дойчева ни изпрати текст, посветен на малките неща, детските спомени и навици, които може би сме забравили, а всъщност са толкова важни. Благодарим! Ако искаш и ти да станеш част от рубриката ни Вашият блог – ето как можеш да го направиш.
Твърде банална и клиширана история. Твърде много болка и премълчани мечти, които са стеснили кръгозора ви. Забравили сте, оставили сте твърде далеч зад вас това, което ви е карало наистина да се радвате и усмихвате. Онези мънички чайничета с калинки, онази сладка миризма и спокойствие... всички онези нещица, които да ви накарат да се държите детински, да се усмихвате дори с очите си..
Оставили сте тези дарби някъде, за където пътят ви вече е непознат. Може би, защото растейки сте срещнали някой, който да напълни сърцето ви с още повече усмивки. А после този някой си отива и какво остава във вас? Една дълбока празнина, една неостаряваща рана, една задушаваща болка. И няма място вече за малки чашки с малки захарнички и глъдка топъл чай.
5 причини да се радваме на есента>>
Спрели сме вече да вярваме и в романтиката, в милите слова и искрени дела? И сега се залъгваме, че сме пораснали, че не можем вече да седим на малки масички. Трябва да сме в хаоса, в шумутевицата, сред дима. Може би това ви кара да забравите онова, което наистина ви спира да бъдете, каквито пожелаете. Да бъдете всякакви, да можете да бъдете навсякъде. Да се наслаждавате на живота. Забравили сте, да и ме боли от това. Сега сте предубедени, сега сте отегчени, сега сте уморени.
Но аз не съм, живее ми се. Това е, един живот е. Какво да чакам? Искам всеки ден да е различен, искам приключения, искам предизвикателства. Искам да съм свободна и непринудена. Защото каква е ползата от криле, щом не усещаш вятъра в косите си?
Какво има на дъното на душата>>
