Благодарим за изпратения текст от Радостина Зотева! Виж как и ти можеш да станеш част от нашия ваш блог.
Хиляди недоисказани мисли, хиляди невзети решения, хиляди недоразбрани чувства бушуват в мен. Усещам някаква тъга по загубено приятелство, сълзи напират в очите ми, но не зная истинската причина за тях, искам да поема на някъде, но сякаш се загубвам още преди да съм тръгнала. Искам да направя нещо с живота си, но стоя на прага му толкова уплашена и нервна. Искам да се докосна до нещо, но не зная как или може би ме е страх от промяна. Промяна, но на какво? На досегашния ми живот, на едно съществуване, в което съм се загубила и не знам как да изляза от лабиринтите му. Какво постигнах досега? Какво намерих и какво изгубих в битките си с реалността? Какво искам да имам от тук нататък, как искам да живея сега? Готова ли съм да платя цената на промяната в името на истинското съществуване?
Загубените мечти и намереният смисъл за живот>>
Сърцето ми тупти и всеки нов удар се забива все по-жестоко, болката отеква в душата ми и се влива в реката от сълзи, която напира. Искам да заплача, да излея всичко, което не дава мира на съзнанието ми, което ме разкъсва и ме захвърля в най-тъмните дебри на разочарованието ми. Какво постигнах? Раздадох всяка част от себе си, за да бъда щастлива, за да имам истински приятели, за да имам живота, който искам. Раздадох чувствата си, отворих сърцето си за другите, дарявах подкрепа...А сега събирам разпилените парченца от един живот, от една душевност, от едно сърце, от едно въображаемо щастие и все повече се убеждавам, че половината части никога няма да открия.
Лутам се между угасващата надежда да съживя нещо, което вече издъхва и прекрасното бъдеще, което чертае контурите на един щастлив живот. На къде да поема?! Сегашността ме изгаря, усещам тежестта й, а моята безпомощност е по-силна от всякога. Но ме е страх... страх ме е от неразгадаемото бъдеще, от неизвесността, от това какво ме очаква. Този екзистенциален страх съгражда стени, в които съзнанието ми се блъска, които не мога да преодолея, който ме превръщат в пленник. Пленник на едно битуване, което ме съсипва с всяка изминала минута, пленник на един свят, който ме нарани, който изгори надеждите и мечтите ми. Нима това, което дадох, не бе достатъчно? Разруших себе си, за да сбъдна една приказка.
И въпреки всичко вече не знам в какво да вярвам... Да вярвам ли, че наистина има приятели, че наистина съществува красивото, да вярвам ли още в доброто?! Променяме ли се, изправени пред истината да останем сами и самотни, изживямаме ли онзи катарзис на душата, който ни кара да погледнем отвъд видимото и да съзрем истинското, плащаме ли скъпо и прескъпо за миналите грешки и след това заживяваме ли друг, нов живот?
Аз се промених след изпитаната болка на наранено самочувствие и предадено доверие, промених се след хилядите сълзи, проляти за погубените мечти, промених се след като мечтите ми се сблъскаха с реалността.
И научих нещо за себе си...че никога няма да спра да вярвам, че сме повече добри, отколкото лоши, че съществува истинското приятелство, макар и някак не толкова вълшебно, че има хора, за които означаваш нещо и дори най-малкият жест доказва това, че наистина живея, а не просто съществувам.
