Здравей, аз съм Оля. Откакто се помня се занимавам с маркетинг. Преди 5 години се запознах със съпруга ми, който прави малиново вино. И оттогава животът ми е една голяма любовна винена история. Искам да я споделя с теб, защото мисля, че имам какво да ти разкажа за това как всяко вино може да създаде история с теб.

Защо точно аз?

Защото от всички хора, които ще ти говорят за вино, аз на 100% ще ти кажа, че не съм професионалист. Но от всички хора, които някога ще ти говорят за страст, аз ще ти кажа, че тя не изисква диплом по сомелиерство или собствена изба. 

Аз съм винтусиаст. Професионалните сомелиери плюят, след като дегустират. Аз това не го научих цял живот. Както и не научих да плюя храната, която опитвам в любимите си заведения. Кофти звучи, нали? Е, поне съм се примирила, че никога няма да стана модел на бански (макар че е добре да знаете, че вече ям бой в залата от Христиана Парова, благодарение на LadyZone.bg) Ще видим.

Защо точно вино?

Виното е удоволствие, виното е преживяване. Виното създава истории, събира хора, облагородява вечерята и е може би най-добрата социална мрежа, от както свят светува. Никоя история на света не е завършила с „отворихме бутилка вино и се разотидохме“. Виното се споделя най-лесно и с най-голямо удоволствие. Накарай ме да споделя макарона си с теб. А сега ме накарай да ти отворя една бутилка от 50 лв., която отдавна крия от мъжа си. Второто е по-възможно.

Виното помага на хората да започнат да си говорят, наздравицата с чаши с вино е най-звънка (от ранга на Aсамблея знаме на мира, ако питаш съседката ми). Виното, в умерени количества, прави ежедневието едно малко по-добро място и никой не трябва да се притеснява да му се наслади.

Защо, за бога, непрофесионалист пише за вино?

Моята мотивация да започна тази рубрика идва от това, което усещам и което консумирам. Цялото това въртене на чаши и цъкане с уста ме отегчава до смърт. Скучните етикети, дългите имена и безобразните истории за почви, бъчви и сортове карат много хора да трепнат преди да изберат бутилка. Колко пъти съм се чувствала като 4-годишния ми син под погледа на сервитьора, който ми е налял глътка от виното, което съм си поръчала и чака да напиша дисертация по въпроса. Виждала съм го и в магазин. Влизаш , поглеждаш рафт като националната библиотека по вино и изчакваш някой да грабне бутилка преди теб, за да си сигурна в избора си. Аз искам да разчупя това. Искам да си говорим за истории, за флирт, за миризмата на любимия мъж, за музиката, с която пием вино, за загорялата тава във фурната, защото виното е било толкова добро, че сме изтървали таймера. За виното, от което имам нужда след родителска среща. За виното, което те прави лека жена. И да не се притесняваме, че не разбираме от вино.

От много години пия вино, без да разбирам много. И всяка бутилка, която съм опитала, стои и ме потупва по рамото, когато се върна към въпросната вечер, плаж или парти в главата си.

Ето това е нещо, което според мен липсва в рекламата на вина - тя трябва да е като реклама на парфюм. Защото една добра бутилка вино наистина може да те накара да се разхождаш по ароматни пътеки с Фин Джонс под ръка, някъде из Средиземноморието. Или да дадеш Оскар на Лео всеки път, когато гледаш негов филм.

А добрата бутилка вино е изпитата. Точка. И това го решаваш ти, която купуваш това вино за себе си. И ако то ти харесва, значи е добро. Така ги виждам аз нещата.

Защо българско вино?

Българското вино е една почти девствена поляна за масовия потребител. Предлагам ти да ме хванеш за ръка, докато някъде в далечината звучи парче на Sola Rosa, да тичаме по тази поляна и да я отъпчем толкова добре, че следващото тичане да го правиш с някой твой приятел. Или любовник. Или с тъщата. Няма значение.

Един от най-тъжните моменти през 2015 за мен беше в луксозен ресторант, когато на масата до мен седнаха няколко доста поддържани дами и когато дойде ред да си поръчват вино, тази, която имаше най-много мнение от групата, се обърна към приятелките си и каза: „Абе, луди ли сте? Няма да поръчваме българско вино!“
А само ако знаеше, клетата женица, че 2015 беше жестока, невероятна, силна, хубава година за гроздето и за виното. Само ако го знаеше щеше да блесне с нещо повече от позлатена стомана по ръцете си. 

Искам в края на тази рубрика повече хора да се убедят, че най-доброто вино, което можеш да пиеш в България, е направено в България. И да подкрепят този древен занаят и благородните хора, които имат топките да го практикуват тук и сега. Защото го заслужават. И защото, за разлика от мартениците, това е нещо, което от начало до край е направено в България. С ръце.

За мен българското вино е като българската жена - рядко ДНК, което може да се намери само по нашите земи, но жъне невероятни успехи и зад граница. Арогантно, интелигентно червено вино, привидно срамежливо, но перверзно бледолико розе или хладно, чувствително и сърцеразбиващо бяло вино.

И не задължително евтино, нали така, момичета?!

В рамките на моите писания ще те запозная и с хора, които, за разлика от мен, се занимават професионално с вино. НО! За първи път ще им се наложи да говорят непрофесионално за него. Ще изкарам истории, свързани с чувства и емоции. Без тероари и купажи.

Ще разберем за тайни удоволствия. Без органолептични качества.

Ще си говорим истински неща. Докато се гледаме над чаша с вино.

И ще се забавляваме много, защото това е единствената цел, с която трябва да се консумира вино.

Някак не мога да си представя, че хората, които правят вино, си представят как всяка бутилка ще бъде отворена от човек, сам в къщи, който ще мирише чашата 6 минути, ще отпие, ще жабурка 10 секунди, ще изплюе и ще започне да пише в едно тефтерче.

Когато ние с мъжа ми правим вино, си представяме как хората ще се запознават покрай него, как ще се подмазват на майките на любимите си, как ще го вкарват тайно в театъра, как ще хвърлят хавлии в някой хотел и ще се боричкат, докато разливат чаши. Представяме си силен смях, проблеми със съседите, мечти на висок глас до късно и много лични човешки истории. И ако трябва да съм честна, това е всичко, което хората ни казват, когато се запознаят с нас. А нашето дори няма право да се нарича вино. Но правилата ги определя не този, който го прави, а този, който ще му се наслади.

Затова нека е вино. Нека е българско. И нека този човек да си ти.

Всички статии от темата "Другото дясно" може да прочетете тук.