Тя отдавна е надживяла (или пък никога не е страдала) онзи комплекс, който мъчи децата на големите. Тя си извоюва правото името й да се изписва, без непременно да е до това на баща й – Димитър Димов.

Теодора Димова стана известна с пиесите си “Кучката”, “Змийско мляко”, “Без кожа”, “Невинните” и романите “Емине”, “Адриана” и “Марма. Мариам”. Но книгата, която разтърси четящите хора в България, забравили що е това духовен катарзис, е “Майките”. За повод послужи една трагична случка – две момичета в Пловдив убиха своя съученичка. Теодора тогава разказа историите на седем 14-годишни деца, родени през 1990 г., които в своята самота заместват отсъстващите си майки с младата си учителка Явора. Когато Явора решава да си тръгне от тях, те я убиват.

“Да - казва Теодора по темата на “Жената днес” за насилието, - най-голямата вина пада върху майките. Защото едно дете е най-важното нещо, няма по-важно от него. Особено до 14-ата си година то трябва да знае, че е най-важно, трябва да е обгърнато в пашкул от любов, в който е предопределено да живее. Трябва да живее в радост, топлина, смях и добронамереност. Когато тези неща ги няма, когато семейството не ги създаде, детето започва да се чувства много самотно и оголено като нерв и поема отрицателните енергии от обществото ни, няма сили да се справя с тях, не знае как да го направи. Агресията минава през него. Това е обяснението на детското насилие. Майките са виновни като символ на утробите на България. Когато едно дете гледа как баща му удря майка му, то ще има този модел на поведение.

Грехът се възпроизвежда

Теодора Димова срина с ритник величавия образ на Мадоната – чистата и святата. И бръкна с пръст в неизследваните рани, които “еманципираните”, обезверени, мизерни, амбициозни, вечно отсъстващи и вечно неудовлетворени утроби издълбаха в поколението, създадено по навик.


***
"...Христина отговори: събуждам се сутрин, като че ли съм извадена от катранен казан с тъга, трудно ми е дори да дишам, усещам физическа умора, като че ли цял ден съм работила и всичко е черно, черно, черно и не искам да ставам и не искам вече да дишам и нищо не може да ме зарадва... не, не ме радваш, Андрея, не ме радваш дори никак, знаеш ли, колкото повече порастваш, толкова повече съжалявам, че те родих, съжалявам, че се омъжих за Павел, съжалявам, че живея... трябва да ти призная, миличка, дори понякога тайно от себе си си представям как ви е сгазил трамвай наведнъж и двамата, как аз плача на погребението ви и съм с черни очила, но дълбоко в себе си се радвам, защото сега вече спокойно ще мога да се самоубия... ...като че ли Христина беше успяла да откърти част от душата на дъщеря си, беше се борила дълго и беше успяла най-накрая да я откърти и сега лакомо я поемаше в себе си, вероломно я дъвчеше, оглозгваше парчето от душата на Андрея, може би си мислеше, че то ще й даде сили или най-малкото поне ще зарази и дъщеря си със своята болест и двете ще си боледуват заедно и заедно ще влизат и излизат в катранения казан с тъга и обреченост и нещастие, като че ли Христина носеше невидим за останалите кръст, като че ли изкупваше непонятен за самата нея грях..." (откъс от "Майките").