И двамата носят спорта в сърцето си. Тя е от „златните” ни момичета – олимпийска медалистка от игрите в Рио. Той пък е гребец, двукратен световен шампион по гребане за юноши и понастоящем състезател на Азербайджан. Запознават се на спортен лагер в Белмекен преди две години, а само преди седмица си казаха „да” завинаги.

Какво е било първото впечатление на Любомира за Александър, как е минала сватбата им, кой е хванал букета и кога планират деца - вижте във видеото и прочетете в текста:

Любомира: Първото ми впечатление за него беше – честно казано не ми хареса, много ме дразнеше понеже беше от тези шумните хора, винаги е в центъра на компанията, а честно казано мен такива хора не ме впечатляват. Но като го опознаеш и видиш, че това му идва от сърцето и колко прекрасен човек е... Всъщност точно това заобичах в него.

Александър: В началото Любомира ми се струваше надута, обаче после се оказа едно скромно, възпитано и интелигентно момиче, едно спокойствие, което не можеш с всеки да го постигнеш.

А.: Най-трудният ни момент всъщност беше в самото начало на връзката ни понеже имах дълга връзка преди това и имахме малки проблеми.

Л.: Няма да изпадам в подробности, но както той каза, имаше сериозна и дълга връзка и знаете, че трудно се излиза от това и директно да влезеш в друга. И имаше разногласия как да продължим напред, но за щастие всичко продължи както трябва.

Л.: Преди Александър съм имала друга сериозна връзка и за съжаление съм била наранявана, не съм попадала на човека, но всяко зло за добро.

Две години бяхме заедно, преди той да ми предложи. Това се случи миналата година - декември.

А.: Предложението ми беше малко нетрадиционно и странно – в една дискотека се бяха събрали абсолютно всичките й колежки и сметнах, че това е по-подходящият момент, за да има гласност и да се чуе, защото слух, че искам да скрия нашата връзка. И затова се получи на това доста нетрадиционно място. Точно в този момент, когато те хване адреналинът и забравяш всичко - не си спомням дали изрекох точните думи от въпроса.

Л.: Мисля, че мястото беше странно, но на мен ми хареса, че уцели момента, в който целият ансамбъл беше там – най-близките ми хора бяха там, момичетата, на които мога да разчитам във всеки един момент. След въпроса му моята първа реакция беше „Ти сериозен ли си?“, защото въобще не го очаквах.

На сватабат се бяхме съзбрали в Казичене, много приятели, близки. Той дойде, взе ме със силна музика. Точно тоагава в Казичене имаше събор и беше претъпкано, пълно, шумно. За взимането той трябва да разкаже, защото аз седях горе в една стая.

А.: Беше трудно, защото колежките й не пускат и не дават. Тежко беше. Трябваше да се подговя много добре – говорим финансово. Бяхме се разбрали да е по мирно, иначе имаше и друга подготовка.

Л.: Искаха с хеликоптер на терасата горе директно, но си минаха през вратата, взе си ме, слезнахме, изиграхме едно голямо хоро пред вкъщи, излезнахме от Казичене и тръгнахме към риатуалната зала.

Когато им казах, че ще се омъжвам на момичетата, те бяха много щастливи и до последно ме питаха „Наистина ли, наистина ли?“. Бяха много развълнувани и си казаха „Ето, последна си намери, първа се омъжи, сега първа и дете ще имаш.“ Михаела хвана букета, дано тя да е следващата.

При нас е по-сложна ситуацията, защото той се състезава за друга държава и през повечето време не е в България, но понеже и аз съм спортист и знам какво е да си гониш успеха и мечтите, знам какво е дал той на спорта и знам, че изключително много заслужава да вземе отличието, към което се стреми и затова го разбирам и подкрепям, стискаме зъби, докато си дойде в България за постоянно. А пък майка ми и баща ми са били по същия начин разделени. Тя постоянно е била самичка с мен и може би тя ми помага много в този момент, защото знае какво е, изпитала го е и ми дава най-правилните и точни съвети.

Александър беше до мен, когато влезнах в Националния отбор, от разстояние. Чувахме се по телефона постоянно, подкрепяше ме. Това беше много труден момент за мен и наскоро си говорих с моите родители как съм успяла да премина през всичко това и да се справя, защото в интерес на истината тези два месеца ми минаха като сън, едно бяло петно на Европейското. От Олиомпиадата си спомням само напрежението, болките ми в крака понеже имах и травма. И може би характерът ми е такъв – мобилизирах се много, капсулирах се изцяло, затворих в себе си. Но знаех, че нещата трябва да се случат на всяка цена, както трябва.

Тогава даже с него само се шегуваме, че тогава камък не можеше да ме бутне, а сега от най-малкото нещо рева и постоянно съм с насълзени очи и това може би беше емоционално пречупване.

Деца искаме и двамата, но може би не сега, защото му казах, че докато съм била малка, баща ми беше вечно по лагери и някак знам какво е било на майка ми. Не искаме да допускаме грешките на нашите родители. Казах му, че искам да се прибере, да се устроим тук или където и да било по света и тогава да си гледаме децата заедно.

А.: Пламъкът, който го има в момента, да гори дълго и да задържим отношенията между нас да са винаги точно такива – да има разбирателството. Дори и да има малки и дребни спорове, които не са изключени никога, да минават бързо. Всичко останало ще си го изработим  и ще го направим, но това е най-важното – здравето и разбирателството. От там нататък – каквото дойде.