Имах шанса да работя с Миряна Башева – най-бодливата трънка на българската поезия - във вестникарските „окопи” на „24 часа” и „Сега”. Но по това време „класичката Башева” вече беше емигрирала от поезията и пребиваваше само в амплоато си на журналист и публицист. Стройна като момиче, насмешлива и скептична, „форумно животно” (тоест пристрастена към форумите и животните) – такава беше Башева през 2004 г., когато я прилъгах за това пределно откровено интервю (тя ги дава много, ама много рядко).
- Миряна, мъртва ли е поетесата Башева наистина? Отдавна твърдиш, че вече не раждаш рими.
- Уви, да. Пробвах я и тако, и вако - доказана поетична смърт. Не изпитвам вече необходимост дори да чета стихове.
ЗАЩИТИ
- Винаги си била хулиганката на българската поезия - ръбата, момчешка, арогантна, с един особен отсечен ритъм. На какво се дължи този стил?
- Мои изследователи твърдяха, че било несъзнателен протест срещу пригладената поезия, а също и едва ли не борба срещу казионното слово от онуй време въобще. Лаская се да мисля, че може да е било така, но на лично ниво го тълкувам като защитен рефлекс.
- За да се защитиш от какво? За да прикриеш какво? Прекалената си чувствителност и сантименталност?
- Най-вероятно. Човек сам не може да прецени и даже усеща срамота да се обяви за сантиментален. Да кажем, че съм била уязвима романтичка и съм си пускала бодли срещу нараняване.
- Откъде идва "мъжката тема" в поезията ти - "аз от чакане станах мъж...", "аз съм ваше момче, момчета...", и подобни редове?
- Пак е част от защитата. Освен това бях от малкото момичета, признати за "равно другарче" в оная очарователна шайка писатели приблизително на една възраст, с които движех тогава: Витята Самуилов, Росен Босев, Янко Станоев, Емил Симеонов... Бяхме хубава дружина, едва ли не денонощно заедно. Аз късно прописах и се присъединих към тях, когато те вече бяха един вид изградено общество.
Продължава >>>
ВРЪЗКИ
- Имаше ли някой, който те протектираше по онова време?
- Богомил Райнов. Аз си пишех само за себе си без амбиции за публикация, но майка ми ме "предаде" - показала на Райнов стиховете и той ме прати в “Литературен фронт”, после и в “Пламък”. С връзки пробих!
- Ти на колко години си се омъжила? Не беше ли много рано?
- На 19... Даже още ненавършени. Пак от протест - срещу родителското опекунство. Майка ми не позволяваше да се срещам със Сашо (днес д-р Александър Алексиев, невролог в МА). И ние просто излязохме един ден от къщи и право в гражданското. Янчо и Васко Такови ни кумуваха - за целта даже Янчо избяга от училище, той беше в XI клас тогава.
- Как успя да задържиш до ден днешен в орбитата си като много близки приятели и бившия си мъж, и голямата си любов - режисьора Рангел Вълчанов? Дай рецептата.
- Това не е толкова рядко явление, не съм единствена. Приятелството надживява влюбванията - толкова е просто. И като се излекува самолюбието, ако е било накърнено - остават идеалните отношения. Помня една Нова година, която празнувахме у Яна Пипкова - бивша жена на Рангел, тя беше с мъжа си, художника Борислав Стоев, а гостите бяхме ние с Рангел, д-р Сашо и тогавашната му втора жена Ханка, тя също му стана бивша, но и с нея си запазихме добрите отношения - и Сашо, и аз.
На Сашо дължа много - той ми отвори очите за някои видове литература, като научната фантастика, по-специално руската - в периода на най-големия й възход. За мен това са много важни неща, аз съм си литературен, буквен човек. Освен това откак завърши медицина, някак естествено ни стана нещо като домашен лекар, но периметърът му е много по-обширен - всъщност поне половината ми колеги от вестник “Сега” са били негови пациенти и високо го ценят!
И с Рангел си оказвахме взаимни естетически влияния.
Успях да прихвана от него и нещичко от специфичния му шопски хумор. Освен това с него много пътувах. И из България, и в чужбина. По кинолиния бяхме в Англия, сетне в Америка и най-важното - в Индия! Три месеца обикаляхме от Делхи до Калкута през Бенарес, Мадрас, Бангалор, Тривандрум, Бомбай, пещерите Елора и Аджанта... Той направи два филма, един за Индира Ганди и един за страната. Сърцата ни останаха там!
А мен, да ти се похваля, ме обожаваха животните - разни свещени маймуни и котки, и дори най-важното животинско божество, една крава, се мъкнеше след мене по улиците на Бенарес сума време, накрая влязохме заедно в едно миниатюрно дюкянче за обувки и кравата се заклещи на вратата, разтърси се и попиля целия дюкян. Разхвърчаха се патъци... Аз ужасно се притесних, а собственикът беше щастлив, че го е посетило свещено добиче, и ми благодареше най-пламенно.
Продължава >>>
