Британската писателка Клеър Макинтош, която още с дебютния си роман „Оставих те да си отидеш” печели най-популярната награда за криминална литература във Великобритания – Theakstons Old Peculier Crime Novel, отново ни повежда из наситен с обрати и съспенс сюжет в новия си трилър „Игра на лъжи”. Предишните два романа на авторката са продадени в 1,8 милиона екземпляра в над 30 държави.
С втория си роман – „Виждам те”, сравняваната с Джилиан Флин и Паула Хоукинс Клеър Макинтош отново пожъна световен успех, след като книгата бе продадена в повече от 30 държави по света, сред които и България.
В третия си заплетен психологически трилър –„Игра на лъжи”, който току-що излезе на и на български език – Макинтош ни разказва нова нестандартна история за два смъртни случая, за които полицията твърди, че са самоубийства.
Само преди дванайсет месеца майката на Ана – Каролин, се самоубива по особено шокиращ, идентичен със самоубийството на съпруга си начин – взима чисто нова скъпа кола, кара я едва няколко километра, след което я зарязва и скача от висока скала. През тази една година Ана, която се бори със смазващото я чувство на тъга и гняв заради загубата на родителите си, вече е станала майка на свой ред.
Майчинството допълнително стресира младата жена, която има нужда от майка си повече от всякога. В деня на годишнината от смъртта на Каролин Ана получава доста странна анонимна картичка, която мигновено поражда дълбоки съмнения относно обстоятелствата около смъртта на родителите й. Затова героинята на Макинтош се впуска в собствено разследване, но разравяйки се в миналото на майка си и баща си пряко застрашава своето бъдеще с прекрасния си съпруг и малкото им бебе.
Понякога е по-безопасно да се оставиш да бъдеш излъган…
Освен наситените със съспенс сюжети, открояващи се герои и разпознаваем стил, Макинтош грабва и с психологическата игра в романите си – нещо, което авторката познава добре покарай дългогодишната си работа в силите на реда, включително в Службата за криминални разследвания и в отдел „Опазване на обществения ред“.
Днес, освен световноизвестна писателка, Клеър Макинтош е патрон на Силвър Стар Сосайъти – благотворителна организация в Оксфорд, която подпомага работата на отделение „Сребърна звезда“ на болница „Джон Радклиф“ в осигуряването на специални грижи за майки с медицински усложнения по време на бременност.
Предлагаме ви откъс от „Игра на лъжи” на Клеър Макинтош, издадена от “Сиела”.
Смъртта не ми е по мярка. Нося я като чуждо палто, което постоянно се изхлузва от раменете ми и се тътри по земята. Не ми допада. Неудобна ми е.
Искам да я сваля, да я захвърля в гардероба и да си облека хубавите дрехи. Не ми се искаше да изоставям стария си живот, но тая надежди за следващия – надявам се да се превърна в един красив и жизнен човек. Засега съм в капан.
Между животите.
Намирам се в забравата.
Казват, че внезапните сбогувания са по-лесни. Че не са толкова болезнени. Не са прави. Спестената болка от продължителните сбогувания при една дълготрайна болест е заменена от ужаса, че един живот е отнет неочаквано. Че е отнет по жесток начин. В деня на моята смърт вървях по въже между два свята, а спасителната мрежа беше скъсана. Безопасността и опасността бяха на една крачка разстояние.
Пристъпих.
И умрях.
* * *
Едно време, когато бяхме твърде млади и жизнени и смятахме, че смъртта се случва само на другите хора, се шегувахме с нея.
– Според теб кой от двама ни ще се спомине първи? – ме попита една вечер, когато виното ни свърши и се излегнахме край камината на наетия ми в Балъм апартамент. Леко заваляше думите, а ръката ти лениво галеше бедрото ми. Не се поколебах в отговора си.
– Ти, разбира се.
Удари ме с възглавница по главата.
Бяхме заедно от месец. Наслаждавахме се на телата си и разговаряхме за бъдещето все едно беше нечие друго. Без обвързване, без обещания – само възможности.
– Жените живеят по-дълго. – Ухилих ти се насреща. – Това е всеизвестен факт. Генетично ни е заложено. По-силните оцеляват. Мъжете не могат да се справят сами.
Стана сериозен. Хвана лицето ми в ръце и ме накара да те погледна. Очите ти изглеждаха черни на слабата светлина, а огнените пламъци се отразяваха в зениците ти.
– Права си.
Опитах се да те целуна, но пръстите ти не ме пуснаха, палецът ти се заби в брадичката ми до кокал.
– Ако ти се случи нещо, нямам представа какво ще правя.
Полазиха ме тръпки, въпреки че в помещението беше много горещо. Някой се разхождаше на гроба ми.
– Ще се предадеш.
– Аз също ще умра – настоя ти.
Реших да сложа край на младежкия ти драматизъм и се опитах да махна ръката ти от брадичката си. Вплетох пръсти с твоите, за да не се почувстваш отблъснат. Целунах те – първоначално нежно, а после по-настоятелно, докато не легна по гръб и аз не се наместих отгоре ти. Косата ми падна като завеса и закри лицата и на двама ни.
Беше готов да умреш за мен.
Връзката ни беше още в началото си, просто една искра, която можеше лесно да бъде загасена или да се превърне в буйни пламъци. Нямаше откъде да знам дали някога щеше да спреш да ме обичаш, или аз щях да го сторя. Бях изключително поласкана от дълбочината на чувствата ти и настоятелността в очите ти.
Беше готов да умреш за мен и в този момент смятах, че аз също съм готова да се жертвам за теб.
Изобщо не предполагах, че на някого от нас ще му се наложи.
