„Искам да се ожениш за мен!” – казах аз с разтуптяно сърце, обезумяло, живо, истинско. Отговор не последва. Разкрих себе си, знаейки добре какво ще последва...
Ето, случи се! Станах главна героиня във филма, наречен живот. Забравих сценариите от моето минало и започнах новата си роля – играеща себе си, такава каквато съм, каквато съм била и каквато винаги ще бъда.
Предложение за брак на гребена на вълната>>
Свикнали сме да омаловажаваме чувствата си, съсредоточени в ролите си, които сами сме си втълпили, че трябва да играем. Избираме грешните роли, грешните сценарии, грешните персонажи и не смеем да си позволим просто да живеем... Случайно да не се изложим, за пред хората. Такава бях и аз. Обзета от прагматизъм и велики планове за живота си, измисляйки собствения си план за бъдещето си и опитвайки се да се напъхам в него, стараех се да оправдавам очакванията на всички и да подценявам същността си.
Но се влюбих...
Тогава разбрах, че покриваме своите страхове в слоеве ирония, суровост, „математически” изчисления и списъци с изисквания. Болката не може да достигне до нас, щом я подценяваме и възвеличаваме себе си като „разумни” същества. Но живеем ли истински?
Звучи банално и „зрителите” на моя филм биха реагирали с насмешка, на детската ми наивност и розови мечти. Като истинска романтичка си позволих да се хвърля отново в огъня на чувствата, за да изгоря в собствената си безумност. Оглупях, ослепях, повярвах, доверих се, приех... Обикнах!
Ей така... случайно стана!
Връхлетя ме силно, неочаквано, понесе ме стихия, която не можех да контролирам. Разумът ми се изпари напълно, а очакванията ми... те просто избледняха. За съвсем кратко се научих да живея за мига, защото знаех, че утре може да го няма. С емоционалността на художник, всяка клетка от моето същество усещаше това топло, силно чувство, наречено любов, което се появи така... от нищото. Загърбих егото си, острия си нрав и се потопих в морето от емоции, без дори да мога да плувам.
