Натиснатият електрически ключ запали треперливата светлина на голите крушки, които осветиха неравните стени на мазето. Тръбите на парното, минаващи под тавана и ел. таблото с отворен капак хвърлиха сенки по пода, във вечерната тишина се прокраднаха приглушени звуци от апартаментите над нас: гласове, тропане на стъпки, неясен говор от усилен телевизор.
Студената февруарска вечер танцуваше навън със снежни стъпки.
- Хайде, тати! - подканих тихо четиригодишния си син, и лекичко го побутнах напред по стълбите. Детето внимателно заслиза, стиснало с две ръце пластмасовия пистолет. Последвах го, като затворих входната врата на мазето зад гърба си. След осем стъпала, стигнахме пода и завихме зад ъгъла. Време беше за първо действие - вляво от нас зееше отворена врата, собственикът на това мазе трайно се беше дезинтересирал от него, и то пустееше от години, пълно с кашони, стари дъски и вехтории. Детето знаеше какво следва, сценарият ни беше отработен добре от предишните „мисии”.
- Тати, тук ли са мишлетата!? - шепотът му беше почти неразбираем.
- Да, тати - тук са - хайде да ги изплашим сега! - отговорих на свой ред аз, също шепнешком.
Синът ми вдигна предварително заредения си детски пистолет, насочи го към тъмнината в изоставеното мазе и дръпна спусъка. Чу се слабо пукане, и малката пластмасова съчма се заби някъде във вехториите с глух звук. Детето ми подаде бързо пистолета, аз го заредих отново, и то заплашително го насочи отново напред.
- Ей, мишлета, ако не слушате - пак ще дойда да ви накажа! - заканителното му гласче отекна с леко ехо, което потъна в мрачната тишина.
- Браво, тати - изплашихме ги! Сега вече ще слушат, защото ги е страх от теб! - окуражих сина си и леко го обърнах обратно към стълбите. – Хайде сега да се прибираме в къщи.
Вратата на апартамента се отвори, сина ми бързо влетя в коридора и завика:
- Мамо, мамо, с татко бяхме в мазето и аз изплаших мишлетата с пистолета!
- Така ли, не те ли беше страх и теб, пиленце? - попита с престорено учудване жена ми.
- Не! - твърдо отговори хлапето - ние с тати сме мъже, и нас не ни е страх, а вие с баба сте момичета, и се страхувате.
- Точно така, момчето ми - хайде сега да мием ръцете, и да вечеряме - сготвила съм чудна супа.
Жена ми гушна малкия, и се отправи с него към банята. Аз обух пантофите, и седнах пред телевизора, където вечерните новини вече започваха с кадри на тълпи от протестиращи хора.
*Заглавието е от едноименния роман на Дж. Стайнбек (бел. на автора)
Автор: Ростислав Райчев
Обикновен баща
Материалът е предоставен от www.mamatatkoiaz.bg
