Усърдно приготвям бебешката количка. Ще излизаме навън. Поставям първо възглавничката, после и малкото памучно одеалце. Окачам писукащите, любими на бебчо, играчки, а в чантата, в която аптечката и дъждобранчето са винаги на линия, прибавям още и шишенце с водичка, мокри и памучни кърпички. Да не забравя и кутийката с биберона. Антуражът е готов. А, остана и най-важното – бебето. Ето го и него. Закопчавам му коланчетата, шапчицата – задължително на главичката! Така. Готови сме за... разходка.

Първо препятствие

Поемам дълбоко дъх и побутвайки внимателно количката с кротко разположилия се в нея малък принц, се озовавам в коридора. О, как можах да забравя?! Асаснсьорите в блока, в който се нанесохме скоро, се намират... между основните етажи.

Така е като всеки път таткото ми е на помощ. Днес обаче ми се налага сама да се справя със задачата с извеждането на бебето.

Тъй като в този момент няма кой да ми помогне, съм принудена да се върна, да поставя горкото юначе в креватчето, от там бързо да сваля количката до асансьора, придържайки я така че задните колелца да се плъзгат по стъпалата, а предните да стърчат напред във въздуха (слава богу, че е в летния си вариант, т.е. много по-лека от преди), после да се върна обратно, отново да поема в ръцете си чудещото ми се на акъла човече, и да си въздъхна. Ето ни в асансьора. Тесничък, ама нейсе. Няколко секунди и най-сетне – въздух.

Дълбока въздишка, свеж полъх и слънчев лъч, невинна детска усмивка – и вече всичко е зад мен. Да, ама не! Поемам с бодра крачка напред – към новата цел – парка.

Второ препятствие

О, не! Бордюрът на тротоара, на който съм стъпила е невъобразимо висок. Оглеждам се наоколо, ала друг, по-удобен път, не виждам. А трябва някак си да стигна до парка отсреща. Проверявам добре ли съм закопчала коланчето на бебето и... с бога напред, по-точно с бога надолу, почти вертикално. Добре че е само бордюр. Не ми се мисли, ако бяха няколоко стъпала.

Но за да пресека, макар уличката да е тясна, трябва да се оглеждам на четири. За жалост не мога да премина напряко отсреща, тъй като там се мъдри пъстра колона от нахално паркирали на тротоара коли. Налага ми се да заобиколя... по улицата.

Трето препятствие

За да стигна до парка е нужно да преодолея още едно препятствие – пет-шест „безобидни” стъпала с нещо като рампа по тях, ама не съвсем. Разстоянието се оказва твърде широко за колелцата на моята количка. Пооглеждам се наоколо в очакване на нечия помощ. Няколко минути и най-сетне – един човек благоволява да ми помогне. Ама всеки път ли трябва да разчитам на това?

Други препятствия

Няколко думи и за входа, водещ към дома на родителите ми, които често посещаваме. Там стъпалата са близо двадесетина, а представете си, липсва каквато и да е рампа!

Неведнъж бях ставала свидетел на опита на сами майки да качат или свалят количка по стълби с липсващи по тях рампи или по такива, които или се оказваха твърде широки, или твърде тесни за колелцата на техните колички. А насреща не винаги се отзоваваха кавалери.

Какво да кажем за метрото? На някои метростанции има рампи, но има и места, на които липсват. Да не говорим за наличието и на такива, в които, за да влезеш с бебе в количка, трябва да се изправиш пред безумното изпитание да преминеш по зловещо страмен наклон.

Заключение с привкус на призив

Татковци, помагайте на жените си, защото у нас, където и да се намираме, не навсякъде има рампи за количките. А силите, които се изискват за преодоляване на подобен вид препятствия, често пъти твърде много надвишават възможностите на една жена, особено ако тя е майка.